Те дойдоха посред нощ – шепа общински служители с кран, с който демонтираха бронзовата статуя на императрица Екатерина II, известна като „Екатерина Велика“.
Статуята е част от съвкупност от бронзови фигури, известни под общото име „Паметник на основателите на Одеса“. Една от тези фигури е на Хосе де Рибас, испански морски офицер, който се присъединява към руската императорска армия през 1772 г. и я повежда към победа срещу османските сили. Рибас ръководи щурма, при който е превзета територията, която през 1794 г. по силата на императорски указ, издаден от Екатерина, ще стане Одеса. Рибас е първият администратор на града. Друга фигура изобразява Франсоа Сен дьо Волан, фламандски инженер, който е първият архитект на Одеса. Платон Зубов е руски благородник и се смята за най-близкия съветник (и таен любовник) на Екатерина, а Григорий Потьомкин, друг руски благородник, е най-влиятелният съветник (и таен любовник) на Екатерина, който е първият губернатор на териториите на Нова Русия, включително Одеса, които са завзети от османците.
Скот Ритър
Всички тези фигури са премахнати и поставени на съхранение като част от усилията на украинския президент Володимир Зеленски да „дерусифицира“ Украйна, като премахне всички символи на руското наследство.
Усилията на Зеленски обаче не отслабват емоционалните и историческите връзки на Русия с Одеса. Това беше подчертано от руския президент Владмир Путин по време на годишното му събитие за въпроси и отговори в края на годината на 14 декември. „Винаги съм казвал и казвам и днес“, заяви Путин, „че въпреки сегашните трагични събития руснаците и украинците по същество са един народ“.
Путин оприличи настоящия конфликт на „гражданска война“ между два братски народа. Но той даде да се разбере, че някои части на Украйна са повече руски, отколкото украински. „Югоизточната част на Украйна винаги е била проруска, защото исторически е руска територия“, каза Путин. „Нито Крим, нито Черноморският регион имат някаква връзка с Украйна“, продължи той, преди да заключи: „Одеса е руски град. Ние знаем това. Всички го знаят.“
Оригиналният паметник на императрица Екатерина II Руска и нейните спътници е построен през 1900 г., като късен плод на патриотичния плам, обхванал Одеса в началото на 1894 г. – стогодишнината на Одеса. През 1920 г. той е свален от болшевиките, като бюстът на Екатерина е демонтиран, а статуите на четиримата основатели са преместени в склад.
През 2007 г. проруски настроеният член на Градския съвет на Одеса Руслан Тарпан събира средства за възстановяването на паметника на Екатерина и нейните четирима поданици. На 27 октомври 2007 г. новият паметник е открит на пищна церемония с фойерверки и филхармоничен оркестър.
Не всички обаче са въодушевени от идеята за честване на руска императрица; тогавашният президент Виктор Юшченко, който е издигнал пронацисткия украински националистически лидер Степан Бандера до „герой“ в Украйна, осъжда паметника и се налага да бъде извикана полиция, за да се разделят участниците в церемонията по откриването от тълпите украински националисти, които са пристигнали в Одеса, за да попречат на церемонията.
В крайна сметка тези украински националисти успяват да принудят Тарпон да избяга в изгнание в Обединените емирства, за да избегне обвинения в присвояване; по-късно същите националисти се стичат в Одеса през май 2014 г., където подпалват сградата, в която са се събрали проруски демонстранти, което води до смъртта на 48 души. Нахлуването на Русия в Украйна през февруари 2022 г. дава последния тласък на украинските националисти да премахнат паметника.
Мраморният постамент, на който се е извисявал паметникът, сега е празен, с изключение на украинското знаме.
Въпреки че през април 2023 г. президентът Зеленски приема закон, забраняващ използването на руски имена за обществени места, площадът, на който се намира паметникът, все още е известен като Катеринински площад. Наблизо се намират Потьомкинските стълби, станали известни от класическия ням филм на Сергей Айзенщайн от 1925 г. „“Бойният кораб Потьомкин“, който разказва за бунта на моряците от този военен кораб по време на революцията от 1905 г.
Въпреки че съветските власти се опитват да представят Одеса първо като революционен град, а по-късно като „град-герой“ (градът е обсаден от германски и румънски войски през август-октомври 1941 г., преди да падне), реалността на Одеса е може би най-точно отразена от еврейско-руския писател Исаак Бабел, който в своите „Одески разкази“ описва град, определян от хедонизъм и беззаконие.
Руският поет Александър Пушкин прекарва 13 месеца в изгнание в Одеса; твърди се, че наблюденията му върху живота в този град около 1823-24 г. са повлияли на известния му роман „Евгений Онегин“. Културата на Одеса, независимо дали е разказана през погледа на Бабел или Пушкин, или на който и да е друг руски писател, се определя от нейното географско положение, тъй като тя е разположена на Черно море и служи като врата към Босфора и източната част на Средиземно море. По отношение на културата си Одеса винаги е била по-скоро левантийска, отколкото европейска, а статутът ѝ на пристанищен град я свързва с богатото търговско наследство на региона.
Въпреки че украинските националисти подчертават, че според преброяването от 2001 г. малко над 60 % от населението на Одеса, наброяващо 1,1 млн. души, се определя като украинско (руснаците са малко под 30 %), в действителност Одеса винаги е имала атмосфера на рускоезичен космополитизъм, а жителите ѝ говорят на уникален руски език с акцент.
Това многообразие от култури, основано на руската действителност, определя голяма част от Руската федерация днес – определение, което е валидно и по време на съветското и имперското руско управление. Фактът, че Одеса и проруските райони на Югоизточна Украйна (или Нова Русия, както е известна по времето на Екатерина Велика) попадат под украинско управление след разпадането на Съветския съюз, е, както отбелязва руският президент Путин, исторически инцидент.
Изглежда, че „инцидентът“ е на път да бъде поправен. Споменаването от Путин на Одеса като „руски град“ дава критична представа за мисленето на руското ръководство. Но това мислене не се формира само от носталгия – фактът, че украинското правителство превърна Одеса в база, където НАТО, използвайки украинските сили като свое прокси, е в състояние да заплашва базата на Черноморския флот в Севастопол, подпечата съдбата на Одеса.
Казано по-просто, Русия не може да допусне каквото и да е украинско формирование, възникнало в резултат на настоящия конфликт, да може някога отново да използва Одеса като меч, опрян в гърба на Русия.
Одеса отново ще бъде руска. Това е факт, обусловен от геополитическата реалност, както и от историческия характер на събитията. Одеса ще бъде руска, защото винаги е била руска.
Колкото и украинският национализъм, проявяващ се в идеологията на Степан Бандера, интерпретирана от делата и действията на Волдимир Зеленски, да се опитва да твърди обратното, простият факт е, че бандеровската идеология на правителството на Зеленски е напълно несъобразена с реалността на Одеса, която и днес все още запазва характерния чар на разбойник, описан от Бабел в 13-те разказа, съставляващи неговите „Одески разкази“.
Исаак Бабел е разстрелян от НКВД през 1940 г., а Сталин и подобните му смятат, че следреволюционното му творчество е контрареволюционно. Думите му обаче продължават да живеят в ежедневния ритъм на живота в града, който оживява под многокултурното управление на Екатерина Велика и нейните четирима приближени – половината от които не са руснаци.
И нека не се съмняваме – един ден в недалечното бъдеще ликът на Екатерина и на нейните четирима съветници отново ще украси постамента в центъра на Катерининския площад, а руският лидер отново ще се извисява над един руски град.
Заглавието е на КритичноБГ. Оригинално заглавие: Одеса, градът на Екатерина