Властта все повече демонстрира удоволствието, което изпитва от това да предизвиква отвращение и нескрита омраза с действията си в хората.
Не е новина, че властта бързо забравяше ангажиментите си към тях. Това е утвърдена практика, особено през последните над 15 години. Тя не чакаше да бъде формирано още правителство след поредните избори, за да започне да работи единствено за интересите си, като не даваше ухо за броженията в обществото. Не ѝ пукаше за драматично задълбочаващата се поляризация в стандарта на живот между нея, едрия капитал на когото слугува и обслужващия я персонал с всички останали българи.
Но през последните две години, властта започна умишлено да демонстрира, че работи срещу българите и България, а отвращението, което предизвиква в тях ѝ действа, подобно на наркотик. Днес ключови политици показват, че са развили пълна зависимост от това да взривяват най-негативни чувства и агресия срещу себе си в обществото. Вероятно това ги кара да се чувстват значими и изключителни, че имат властта да си го позволят.
Същевременно обществото започна все по-бързо да забравя и даже да привиква към новините за поредното предателство на властта, заради което тя става още арогантна, още по-цинична и още по-безобразна в действията си.
Не съм психолог, нито психиатър, но се страхувам от по-големия проблем се състои в това, че народът е на ръба да развие Стокхолмски синдром – да изпитва необяснима симпатия към мъчителя си в лицето на уродливата власт, да се идентифицира с нея и накрая да я защитава.
Кои са симптомите?
Днес, в социалните мрежи, които играят ролята да попиват, като пясък негативните емоции на масите, за да отшумят преди да достигнат критичен максимум от гняв, който да изкара народа по улиците, осезаемо преобладават осмиващи коментари за глупостта на политиците ни, отколкото призиви за протест.
Гневът е заменен с възмущение, възмущението със сарказъм.
Все по-често чувам да се повтаря и потретя приказката, че „всеки народ си заслужава управниците“, сиреч ние си ги заслужаваме, защото те са произлезли от нас, т.е. те са това, което сме ние.
Засилва се убеждението, което прераства в апатия, че в нацията ни не са останали честни и почтени хора, които да я водят напред и в името на благоденствието ѝ, както и, че всички са крадци и изедници.
Дългогодишното разочарование на българите достига фаза на все по-осезаемо отсъствие на порив за протест срещу политическата вакханалия. Той очаква някой друг да се изправи срещу неправдите, но не и самият той, защото „от него нищо не зависи“. Същевременно, ако се намери някой юнак, който да се изправи и каже, че може да намери решение за несгодите, автоматично бива поруган, че няма качества, че е един „от тях“, сиреч от мошениците. На следващо място е твърдението, че „с всяка нова власт става по-лошо и по-лошо“ и е по-добре да са тези, че „поне си ги знаем“.
Какво казват специалистите за Стокхолмския синдром: „Случва се, когато едно лице, ограничено (похитено, затворено, с отнета свобода) от друго, несъзнателно се идентифицира със своите похитители, както и с техните причини и действия. Въпреки това, повечето жертви на отвличания говорят с презрение, омраза и безразличие за своите похитители.“
Дано не съм прав, но всички гореописани прояви ме водят на мисълта, че българинът отказва да повярва, че има шанс за по-добър живот и е започва да отхвърли всяка възможна промяна, заради страха, че тя може да влоши още повече положението му.
С отвращение, презрение, омраза, безразличие и присмех говори за настоящите си похитители в лицето на властта. Но започва подсъзнателно да се идентифицира с нея!
И съм убеден, че всичко това е плод на психологическо инжениране и манипулиране на обществото, а не за естествен процес.