Светът е на ръба на втора Студена война, казва Марк Леонард, директор на Европейския съвет за външна политика (ECFR). В новия си материал Леонард сравнява Студените войни от ХХ и ХХІ век и твърди, че конфронтацията през 2023 г. се основава на фрагментация, докато предишната се е основавала на поляризация. КритичноБГ публикува превода на статията на Марк Леонард.
„Наскоро президентът на САЩ Джо Байдън доведе в Кемп Дейвид лидерите на съюзниците Япония и Южна Корея, за да обсъдят как да ограничат Китай и да противодействат на влиянието на Русия, например в африканския регион Сахел, който наскоро преживя поредица от държавни преврати. Междувременно лидерите на страните от БРИКС – Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка – се събраха в Йоханесбург, за да критикуват господството на Запада над международните институции, създадени след Втората световна война. Това беше достатъчно, за да накара историците на Студената война да почувстват дежавю.
Днес основният противник на Запада е Китай, а не Съветският съюз, но БРИКС не е Варшавският договор. Но тъй като светът навлиза в период на несигурност след падането на международния ред след Студената война, паралелите са достатъчни, за да убедят мнозина да се обърнат към концептуалните модели отпреди 1989 г., за да получат представа за това, което може да последва. В това число влизат Съединените щати и Китай, макар че всеки от тях залага на различен модел.
Между края на Втората световна война и падането на Берлинската стена двете основни сили, определящи международния ред, бяха идеологическият конфликт, който раздели света на два лагера, и стремежът към независимост, който доведе до разрастване на броя на държавите – от 50 през 1945 г. до над 150 през 1989-1991 г. Макар че двете сили си взаимодействаха, идеологическият конфликт беше доминиращ: борбата за независимост често преминаваше в прокси войни, а държавите бяха принудени или да се присъединят към блок, или да се определят чрез своето „неприсъединяване“.
Изглежда, че САЩ смятат, че подобна динамика ще доминира и този път. Изправени пред първия си равностоен конкурент след разпадането на Съветския съюз, САЩ се опитват да обединят съюзниците си около стратегия за „отделяне“ и „премахване на риска“ – по същество икономическа версия на политиката на сдържане от времето на Студената война.
Докато САЩ може би очакват втора студена война, формирана предимно от идеологическа поляризация, Китай изглежда залага на глобалната фрагментация. Да, той се опитва да предложи на незападните държави алтернатива на доминираните от Запада институции като Г-7 или Международния валутен фонд. Но според Китай стремежът към суверенитет и независимост е принципно несъвместим с формирането на блокове в стила на Студената война.
Вместо това Китай очаква многополюсен свят. Макар че народната република не може да спечели битката срещу блока, воден от САЩ, президентът Си Дзинпин изглежда убеден, че може да заеме мястото си на велика сила в един фрагментиран световен ред.
Дори най-близките съюзници на Америка не са застраховани от тенденцията към фрагментация, въпреки всички усилия на американските лидери. Помислете за неотдавнашната среща на върха в Кемп Дейвид. Въпреки че някои медии побързаха да обявят „нова студена война“, интересите на участниците се разминаваха по няколко начина.
Основният фокус на Южна Корея остава Северна Корея, а споразуменията за обмен на разузнавателна информация и ядрените консултации, обявени след срещата на върха, бяха насочени както към демонстриране на решимост за отпор срещу режима на севернокорейския лидер Ким Чен Ун, така и към противодействие на Китай. Япония от своя страна се стреми да избегне стратегическа ескалация по отношение на Тайван – развитие, което би застрашило икономическия ѝ модел, който зависи в значителна степен от търговията с Китай (включително в областта на полупроводниковите технологии). И Южна Корея, и Япония са недоволни от усърдието, с което Америка преследва своята стратегия за намаляване на риска.
Що се отнася до ситуацията в Сахел, тя има всички характеристики на класическо прокси-състояние от Студената война. След като Буркина Фасо, Гвинея и Мали се поддадоха на военни преврати, САЩ и Франция разчитат на правителството на Нигер като на последния бастион на западната подкрепа в региона. Под ръководството на покойния Евгений Пригожин руската Частна военна компания „Вагнер“ придоби значително влияние върху управлението на Мали и на практика управлява Централноафриканската република. Последното нещо, което САЩ и Франция искат, е „Вагнер“ да получи нова опора в региона.
Но сега, когато правителството на Нигер също беше свалено от власт от военните, американските и френските реакции рязко се разминаха, което позволи на новите управници на страната да си вземат тортата и да я изядат. Военната хунта поиска помощта на Вагнер, за да предотврати заплахата от интервенция, но изглежда склонна, поне засега, да позволи на САЩ да продължат да експлоатират базите за безпилотни самолети в страната.
Може би най-голямата изненада през миналата седмица беше съобщението на БРИКС, че шест държави – Аржентина, Египет, Етиопия, Иран, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства – ще станат пълноправни членове до началото на следващата година. Независимо от редакционните коментари преди срещата на върха, Китай не си прави илюзии, че страни като Саудитска Арабия и ОАЕ ще се присъединят към него в един добросъвестен антизападен блок. Целите на Китай са по-фини.
Присъединяването към БРИКС увеличава свободата на действие на страните – например чрез увеличаване на достъпа до алтернативни източници на финансиране или, в крайна сметка, чрез предоставяне на истинска алтернатива на щатския долар за търговия, инвестиции и резерви. Един свят, в който страните не са зависими от Запада, а са свободни да търсят други възможности, обслужва интересите на Китай много по-добре, отколкото един по-тесен и по-лоялен прокитайски съюз би могъл да го направи.
Очертава се картина на свят, в който свръхсилите не разполагат с достатъчно икономическо, военно или идеологическо влияние, за да принудят останалата част от света – и по-специално все по-уверените „средни сили“ – да изберат страна. От Южна Корея до Нигер и новите членове на БРИКС, страните могат да си позволят да развиват собствените си цели и интереси, вместо да се придържат към верността на свръхсилите.
Противно на това, което може да изглежда на мнозина, не само в САЩ, новата студена война изглежда се основава не на старата логика на поляризация, а на нова логика на фрагментация. Съдейки по растежа на БРИКС, не липсват държави, които намират тази нова логика за примамлива.„