Един от най-отвратителните епизоди от действията „съюзниците“ – САЩ и западноевропейските сили – в тяхната „Италианска кампания“, последвала десанта в Сицилия и целяща ( както и по-късно откритият „Втори фронт“), не да подпомогне Съветската армия, а да спре нейния очертаващ се победоносен поход на Запад, са т.нар. „марокинати“ – marocchinate – в централна Италия – в областта Чочария и близки до нея провинции в Лацио и Южна Тоскана.
За тези чудовищни дни на насилия разказва романът на големия италиански писател Алберто Моравия „Чочарка“ и едноименният филм, създаден по него, с безсмъртното участие на София Лорен. Нейната главна роля в „Чочарка“ е една от най-великите в европейското кино. Но днешната младеж не е гледала този филм, нито знае нещо за марокинатите. Тия факти неслучайно всячески се прикриват и са обречени на забрава.
Милена Върбанова, историк
През 2004 г. в началото на моите емигрантски неволи, попаднах в градчето Акуино, провинция Фрозиноне, на около 120 км от Рим. Във времената на Римската империя, това историческо селище се е простирало на брега на красиво езеро, което обаче бързо е изчезнало в последвалата епоха на преселения и безредици. Акуино и днес носи името си от това пропаднало в земните недра езеро – Aquino от аcqua – вода. Известно е като родно място на теолога Свети Тома Аквински (родният му дом се намира в близкото селце Рокасека). В музея на Акуино се пазят документи от 13 век, написани не на латински, а на средновековно италианско наречие, говорено в тая област и още пазещо характеристиките на волския език. Защото – да! – Акуино се намира в сърцето на Чочария, която в древността е била една от емблематичните области (както и цялата долина на р. Лири), населени гъсто с волски – български братя по кръв и език.
Но още с пристигането ми направи впечатление, че въпреки своята старинност, Акуино няма исторически център – borgo storico – типичен за италианските градове. Къщите са удобни, улиците широки, но всичко внушава разхвърляност – няма го ядрото на стария град. Няма я историческата патина, харизмата на миналото, които правят от Италия най-вълнуващият паметник на открито в Европа. А след първоначалното учудване си дадох сметка за причината – Акуино е новопостроен град, вдигнат след Втората световна война от пепелището, в което е бил превърнат от бомбите на „съюзниците“, както и множество други градове в Чочария. Акуино се намира в непосредствена близост до град Касино и до трагично известното Абатство Монте Касино, което в последните месеци на войната е било може би най-важната опорна точка на немската отбранителна линия Густав. Ударите на „съюзниците“ се съсредоточават тъкмо в тази местност, защитаваща по-северната линия Адолф Хитлер в Емилианските Апенини, линия, която е отбранявана от набора на Хитлер Югенд – 16-17- годишни деца, с 20 годишни командири. Видях гробовете им. И днес все още в горите се намират ръждясали войнишки каски и канчета.
Абатството Монте Касино, превърнато в немска цитадела на линията Густав, се намира на стръмно извисяващ се скалист хълм над град Касино. Разкошната му сграда, пълна с исторически реликви и паметници на изкуството, е била срината до основи от варварските бомбардировки на „съюзниците“. След войната тя е възстановена във великолепния си първоначален вид по прецизни скици и е туристически обект. Изгубените реликви обаче са невъзвратими.
Но това, което предстои да разкажа, надминава хилядократно ужаса на бомбардировките. То носи общото название „марокинати“ – изстъпленията на „мароканците“ – както италианците наричат всички северноафрикански араби.
Става дума за башибозушките насилия в този регион, към които са подтикнати т.нар. гумие – goumiers – колониалните войници, представляващи повече от половината от личния състав на Френския експедиционен корпус в Италия (CEF), командван от печално известния френски генерал Алфонс Жюен, роден в Алжир. Отнася се за дните, непосредствено подир т.нар. Операция „Диадема“ и пробива на линията Густав.
На 14 май 1944 г. части на CEF преминават естествената преграда на Аврункските планини ( Monti Aurunci ), заобикалят позициите на немската отбрана в долината на Лири и позволяват на 13 Британски корпус да прекъсне линията Густав. За да нахъса арабите за такъв „подвиг“, ген. Жюен им описва, че в Чочария и изобщо в долината на Лири ги очакват най-красивите жени и най-хубавото вино на Италия. Обещава им три денонощия на пълна свобода, подир които никой няма да им иска сметка какво са награбили и кого са убили. Дава им карт бланш и ги насъсква за башибозушки насилия и кланета. Това са „50-те часа свобода“, дадени от френския генерал на гумиетата.
И зверските орди връхлитат Чочария. Грабят, палят, убиват и изнасилват десетки хиляди жени, момичета, деца, младежи и възрастни мъже. Дори свещеници. Ето свидетелствата на английския писател Норман Люис, който тогава е бил офицер от британските войски на фронта Монте Казино:
„Всички жени от Патрика, Пофи, Изолета, Супино и Мороло са били изнасилени…Изнасилвани са също деца и старци. Мароканците обикновено нападат жените по двама – единият я изнасилва по обичайния начин, а другият я содомизира“.
( Норман Люис, „Наполи 44“)
Ето и съобщения по въпроса, които се откриват в самата Уикипедия. Баналността на този източник не е причина да го обвиняваме в недостоверност – напротив:
„Колко градове на Лацио са били поразени от яростта на “ мароканците“: в провинцията на Фрозиноне градовете Есперия , Понтекорво , Валекорса, Кастро деи Волски , Валемайо , Сант-Аполинаре , Аусония , Джулиано ди Рома, Патрика, Чекано , Супино , Сан-Джорджо-а-Лири , Корено-Аусонио (авзоните са трако-пеласги, първите заселници на Италийския полуостров – М.В.), Мороло и Сгургола, а в провинция Латина градовете Ленола , Камподимеле ,Спиньо-Сатурния , Формия, Терачина, Сан-Феличе-Чирчео, Рокагорга , Приверно ( древната столица на волските – М.В.) , Маенца и Сеце , където многочислени девойки и деца нееднократно са подвергнати на изнасилване, …, даже в присътствието на техните родители“.
„Множество мъже, опитващи се да защитят своите близки, на свой ред са били убити или изнасилени. Били връзвани и кастрирани, пробождани с щик.“
„Свещеникът на Есперия дон Алберто Терили, опитващ да спаси три жени от насилията на войниците, бил вързан и изнасилван цялата нощ, а след два дни умира от понесените изтезания.
„В Пико пристигат американски войници от 351 пехотен полк (от 88-а пехотна дивизия, чиито членове били наречени „сините дяволи“ за свирепостта им в боя), когато гумиетата извършвали насилия, но не се намесили да ги спрат, тъй като командирът на френската част им заявил, че американците са тук, за да се бият с немците, а не с „французите“.
Дон Алфредо Салулини в своята книга „Моите спомени за военното време“ (1992 ), автобиографичен разказ, привежда епизод с 16-годишна девойка, държана в плен в извънградска къща в началото на Валекорса и изнасилвана от цял взвод гумиета (включително от укриващи се сред тях френски войници – истински французи, а не араби – М.В.), умряла малко след понесеното насилие.“
„Има случай с две сестри, изнасилени и разпънати на кръст“.
«В С.Андреа „мароканците“ изнасилили 30 жени и двама мъже; в Валемайо две сестри трябвало да обслужват взвод от 200 гумие; … В Есперия били изнасилени 700 жени от общо 2500 жители…“
„Било достигнато дъното на зоофилията…“
Това са свидетелства на очевидци или сводки на италианските власти, впоследствие разследващи събитията.
В Сицилия също изнасилванията на местни жени и убийствата на мъже от страна на колониалните войски, са били ежедневие. Жени са влачени по селските площади, но никой не се е притекъл да ги спаси при техните викове за помощ. Канадски военни по-късно признавали, че им е било „забранено“.
Говори се за няколко десетки хиляди потърпевши от марокинатите. Никой не може да удостовери истинското им число, защото много жертви са мълчали от срам. Огромен брой заболяват от венерически болести. Хиляди свършват дните си в лудница. Стотици жени загиват при нелегални аборти, унищожавайки плода на насилието ведно със собствения си живот. Около 400 деца, родени от това насилие, са предадени в сиропиталища.
Защо италианските мъже не са могли да се организират за отбрана? Много просто – нападението е станало изневиделица, никой не е знаел за „50-те часа башибозушка свобода“, дадена от Жюен. Освен това мъжкото население в боеспособна възраст е било мобилизирано.
Анкети за насилията на „марокинатите“ се водят и днес. Създадена е Национална Асоциация на жертвите на „марокинатите“. Но разследванията й всячески се възпрепятстват. Председателят на Асоциацията Емилиано Чоти регулярно получава заплахи за живота си.
Последвайте нашия канал в социалната мрежа Телеграм: КритичноБГ и се абонирайте за нас в YouTube: Критично с Кардамски