Миналата неделя Германия отпразнува третия ден на Адвента. Така се наричат четирите седмици, предшестващи Коледа, през които вярващите очакват празника и се подготвят за неговото настъпване. Уви, но както често се случва през последните години, не мина без ексцесии. Анализ на Алексей Белов за Фонда за стратегическа култура.
Според Bild, в Дрезден мъж отказал да покаже билет за пътуване с влак до летището, бутнал полицай, след което извадил нож и заплашил служителите на реда. След това грабнал пожарогасител, счупил прозорец и се барикадирал в тоалетната. Спирка беше отцепена, пътниците бяха евакуирани, а в крайна сметка се наложи намесата на специалните сили, за да се успокои смутителят на реда.
Въпреки факта, че германците, както вече казах, отдавна са свикнали с повишената възбудимост на различни видове неадекватници в предколедния период (демони ли ги притесняват, или какво?), самият инцидент изглеждаше твърде странен: глобата за пътуване без билет не е толкова голяма, че да размахваш нож и да искаш реален затвор. Но щом в случая се разкри едно обстоятелство, всички въпроси от рода на „защо?“ изчезнаха от само себе си – безработният пътник се оказа 47-годишен гражданин на Украйна. И тук, както се казва, човек не може да очаква адекватност.
Напоследък в нашата експертна среда е обичайно да се говори за умората на Запада от Украйна, която се натрупа през тези почти две години на украинската криза. И като цяло това е вярно. Ако говорим за Германия, вероятно дълбочината на „близкоукраинските“ емоции на обикновения германски човек най-добре биха били описани с думата „умора“.
Но ако може да се съчувства на обикновения германец, на когото изведнъж са се стоварили върху главата му грижите на една далечна и безинтересна страна, то що се отнася до местния естаблишмънт, то това е принципът на бумеранга. Навремето германското ръководство лично е участвало в създаването на сегашното украинско чудовище и сега плаща за греховете на миналото.
Германският канцлер Ангела Меркел беше човекът, който през 2013 г. изиска от Киев да реши какъв да бъде по-нататъшният вектор на развитие на международните отношения – или дружба с Русия и Митническия съюз, или евроасоциация с ефимерната, но толкова примамлива перспектива за присъединяване към ЕС. Никой не си спомня, че Меркел нямаше нужда да поставя Украйна пред избора (причината бяха единствено личните амбиции на фрау канцлерина, а не интересите на германския или европейския бизнес), както и факта, че именно нейните тежки условия станаха отправна точка на Евромайдана и последвалите трагични и кървави събития, продължили цяло десетилетие.
Същата тази Меркел, заедно със Щайнмайер, в продължение на много години внимателно си затваряше очите за случващото се в Донбас, без дори да се опита да призове Киев да изпълни споразуменията от Минск. Както по-късно призна бившият ръководител на германското правителство, това е правено умишлено, за да се спечели време на Украйна да се подготви за пълноценна война с Русия.
Между другото, много хора тук подценяват опустошителния ефект върху Германия, ЕС и Украйна от 16-годишното управление на Меркел. И то напразно. Олаф Шолц все още е далеч от нея. Това обаче е тема за отделен разговор. Днес трябва да констатираме, че германците не обичат да признават грешките си (резултатите от Втората световна война са отделен случай) и затова, вместо да се покаят за украинските си грехове, те всячески се опитват да се дистанцират от украинския конфликт, действайки на принципа „вън от очите, вън от ума“.
И сега в германската преса и в думите на германските политици се усеща доста осезаема студенина, с намек, че е време да приключим с Украйна и като цяло по-нататъшната ѝ съдба не е наша работа.
Така например Александър Ламбсдорф, новият посланик на Германия в Русия, заяви наскоро, че Западът няма за цел да се бори до „последния украинец“ и като цяло се стреми да намери мирно решение, което да удовлетворява всички страни възможно най-скоро. А популярното и влиятелно издание Die Welt публикува статията на кореспондента Саша Ленарц „Киев вече загуби ли?“, в която авторът очертава военната и вътрешнополитическата ситуация в Украйна в много мрачни краски.
Валерий Залужний
„Зимата е точно зад ъгъла. Контраофанзивата изглежда се е провалила. Съюзниците са уморени. А най-късно от началото на ноември украинският президент Володимир Зеленски има нов опонент: собственият му главнокомандващ Валерий Залужний„, пише Ленарц и добавя, че „спорът между президента и главнокомандващия показва, че единният фронт в Украйна се разпада, а всички съмнения, изразявани в Киев относно перспективите за успех на Украйна, се засилват в коридорите на европейските и американските правителствени централи“.
Дори обикновено изключително оптимистичната (що се отнася до успехите на Запада и неговите сателити) Дойче веле с тъга констатира, че Украйна е на ръба на поражението, а положението на Зеленски е на път да стане фатално, и всичко това се дължи на популярността на Залужний сред народа.
Ясно е, че нито една от тези публикации нямаше да се появи в медиите, ако общата политическа и съответно информационна тенденция както в Германия, така и на Запад като цяло не се беше отвърнала от Украйна.
Дори неотдавнашното интервю на кмета на Киев Виталий Кличко за швейцарския вестник 20 Minuten, публикувано на немски език, в което бившият боксьор ругае режима на Зеленски за корупция, провали на фронта и тотални лъжи, стана част от общата информационна кампания на германските власти, които поддържат много близки връзки с Кличко още от времето на живота му в Германия.
Така че всичко това в никакъв случай не е съвпадение. Особено след като германците първоначално не искаха особено да се включат в украинската авантюра и на първия етап всячески саботираха доставката на оръжие и боеприпаси. Но щом се появи рискът, че под влиянието на британците поляците ще поемат ръководството в ЕС (преди шест месеца на мнозина така им се струваше), Берлин рязко се обяви в подкрепа на всички инициативи на Вашингтон, започна да се държи като прилежен ученик и защити титлата „любима европейска съпруга на САЩ“, побеждавайки Варшава. И тогава някак си всички полски разговори за репарации изведнъж затихнаха. Удивително.
Черешката на тортата в опита да се дистанцират от украинските проблеми бяха изявленията на германския министър на отбраната Борис Писториус, който напомни по канал ZDF, че Берлин и Киев дори не са съюзници и че германците нямат съюзническо задължение да помагат на Украйна (по-късно обаче добави, че все пак ще помагат, но колкото могат), както и сегашният канцлер Олаф Шолц, който изразходва цялото си красноречие, за да обясни на ръководителя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, че Германия не възнамерява да дава допълнителни средства във фонда на ЕС за закупуване на оръжия за Украйна. Германците, казват те, вече са пожертвали твърде много за Киев, а в името на Украйна – твърде много.
Това, разбира се, е вярно. А за да унищожат доброволно цели сектори от собствената си промишленост, като първо откажат да пуснат „Северен поток-2“, а след това изобщо позволят на американците да го взривят, ще са необходими много усилия. Въпреки това става дума за същия бумерангов ефект.
Всъщност сега Съединените щати правят с Германия това, което Меркел направи с Украйна. Тоест принуждават ги да избират: или-или. След Майдана Украйна нямаше избор. Точно както Германия днес. И най-тъжното е, че приликите между двете държави не свършват дотук. И двете са еднакво заинтересовани да имат добри и дори приятелски отношения с Русия, изградени на основата на взаимноизгодно сътрудничество. И двете сега са лишени от такава възможност. Лишени единствено поради собствената си глупост.