През април 2023 г. френският президент Еманюел Макрон посети Пекин, където прекара 6 часа в среща с китайския президент Си Дзинпин и обсъди Европа, Русия и Тайван. След това, по време на полета към дома, Макрон заяви, че Европа трябва да се стреми към „стратегическа автономия“ спрямо САЩ. Континентът, каза той, не бива да „взема пример от дневния ред на САЩ“ и не бива да бъде „въвлечен в кризи, които не са наши“. Макрон дори заяви, че европейските държави трябва да намалят зависимостта си от американския долар, за да не се превърнат в обикновени „васали“ на Вашингтон.
Коментарите на Макрон бяха музика за ушите на Пекин, но предизвикаха яростна ответна реакция в САЩ. Майк Галахър, републиканецът, който председателства специалната комисия за Китайската комунистическа партия към Камарата на представителите на САЩ, определи коментарите като „смущаващи“ и „позорни“. Йън Бремър, основател на „Евразийската група“, написа, че забележките на Макрон пред репортерите отразяват „арогантност и лоша преценка“. Във видеоклип американският сенатор Марко Рубио, републиканец, член на сенатската комисия по външни отношения, предложи САЩ да отговорят, като намалят помощта за Европа. Континентът „е зависел в голяма степен от Съединените щати в продължение на повече от 70 години“, каза той и допълни: „ако искат да се откъснат и да следват примера на Макрон, това ще ни спести доста пари“.
Този гняв към Макрон може да изглежда основателен. САЩ са въвлечени във все по-интензивна конкуренция с Китай и се опасяват, че Европа, най-големият им съюзник, ще бъде ненадежден партньор. Германският канцлер Олаф Шолц също настоява за „уютни отношения“ с Китай, който е ключов бизнес партньор за Берлин. „От всички страни в света Германия, която има толкова болезнен опит от разделението по време на Студената война, няма интерес да вижда как в света се появяват нови блокове“, казва той в статия за Politico през ноември 2022 г. Ръководителите в Париж и Берлин изглежда говорят от името на обикновените европейци. Според проучване на Европейския съвет за външна политика мнозинството от жителите на континента биха предпочели да останат неутрални в хипотетична война на САЩ с Китай за Тайван.
Трансатлантическите разделения със сигурност са реални. Но американските политици не бива да се притесняват твърде много. Всъщност те могат да се научат да ценят тези различия. Всеки, който иска да постигне глобална сигурност трябва да го направи. Разнообразието от гледни точки действа като проверка на лошите американски идеи, блокирайки американските политики, които биха имали опасни последици както за Съединените щати, така и за света. Европейската независимост умерено влияе и на поведението на Китай, особено когато става въпрос за Русия и Украйна. И поне в рамките на Запада никой не трябва да се страхува от автономията на Стария континент. Напротив, тя е неизбежен страничен ефект на нещо, за което Америка отдавна настояват: по-големи европейски разходи за отбрана.
Днес изглежда Европа смекчава тона на Вашингтон по отношение на Китай. Като президент на САЩ Доналд Тръмп прегърна идеята за „отделяне“ на САЩ от Китай или за систематично прекъсване на икономическите отношения. Когато за пръв път встъпи в длъжност, президентът на САЩ Джо Байдън до голяма степен продължи търговските политики на своя предшественик, флиртувайки с това, което един анализатор нарече „агресивен, пълноспектърен сблъсък с Пекин“. Подобна войнствена позиция би била опасна, тъй като би забавила световния икономически растеж и би довела до още по-напрегнати отношения между двете най-могъщи държави в света. В резултат на това Европа се противопостави. В крайна сметка администрацията на Байдън също възприе идеята за намаляване на напрежението, като по този начин уеднакви позициите на САЩ и Европа.
Европейският контрол върху американско-китайското напрежение може да се окаже особено полезен, ако избухне криза около Тайван. Байдън даде сигнал, че САЩ ще изпратят американски сили за защита на острова, ако той бъде нападнат от Китай и се стигне до война между двете водещи световни сили. И все пак европейските държави, заедно със съюзниците на САЩ в Тихия океан, може да са в състояние да предотвратят или да контролират такъв конфликт. Европа със сигурност би имала интерес от спирането или ограничаването на война за Тайван. ЕС е най-големият експортен пазар на Китай и Пекин би могъл да бъде склонен да се въздържи в отговор на исканията на блока.
Трансатлантическите разногласия по отношение на Китай са здравословни не само защото ограничават Вашингтон, но и защото ограничават Пекин. Китай отчаяно се опитва да вбие клин между Европа и САЩ, за да предотврати противопоставянето на единния западен фронт на своите глобални планове и за да може да получи достъп до европейските технологии и пазари. В резултат на това Пекин усилено се опитва да ухажва европейците. Подобно разделение, разбира се, е най-големият страх на Съединените щати – и причината те да реагират толкова остро на всеки намек за несъгласие от страна на ЕС. Но ако Европа не напусне в действителност своето лоно, Вашингтон и светът могат да извлекат полза от усилията на Пекин. Желанието за спечелване на европейските сърца и умове например насърчи Китай да възпре Русия да използва ядрени оръжия в Украйна. Старши съветникът на китайското правителство заяви пред „Файненшъл таймс“ през юли, че спирането на Путин да използва такива оръжия е основна част от кампанията на Пекин за възстановяване на връзките с Европа.
Китай знае, че европейците виждат в Русия критична заплаха, затова Пекин като цяло избягва да се присъединява твърде тясно към войната на Москва. Си твърди, че Пекин и Москва имат партньорство „без граници“, но Фу Кон, посланик на Китай в Европейския съюз, заяви през април пред The New York Times, че „без граници“ не е нищо друго освен риторика“. Фу също така заяви, че Китай не признава присъединяването на украински територии от страна на Москва.
Коментарите на Фу може да са и „просто реторика“, която прикрива дипломатическата подкрепа на Китай за Русия, но европейското мнение е мощен мотив за сдържаността на Пекин. При липсата на съблазънта на европейското приятелство Пекин не би могъл да загуби почти нищо от снабдяването на Москва с оръжия или сключването на официален геополитически съюз със северната си съседка. С други думи, ако Европа се движи в синхрон със Съединените щати, Китай може да се движи в синхрон с Русия.
След началото на войната в Украйна европейските страни увеличиха разходите си за отбрана и сега европейските финансови ангажименти към Киев са два пъти по-големи от тези на САЩ. Това нарастване на разходите намали тежестта на Вашингтон и американските лидери трябва да признаят, че увеличените възможности на Европа естествено ще дадат на континента известна автономия. Ако американците не искат европейска зависимост, те ще трябва да приемат европейската независимост, а това означава да разберат, че Европа понякога ще следва свой собствен път.
За Вашингтон тези възникващи спорове понякога ще бъдат неудобни. САЩ ще трябва да свикнат със спорадичните прокитайски коментари на европейските лидери, с приятелските пътувания до Пекин и с пререканията по отношение на търговската политика. Но в крайна сметка Вашингтон не бива да изпада в паника. В крайна сметка Европа обикновено се оказва в широка степен съгласна с политиките на Вашингтон спрямо Пекин.
През 2022 г. например Европейската комисия представи забрана за продукти, произведени чрез принудителен труд – ход, който е ясно насочен към решението на Пекин да вкара милиони уйгури в трудови лагери и който съвпада с подобна забрана в САЩ. През 2021 г. Тайван откри представителство в литовската столица, което накара Китай да намали търговията с Литва. В отговор САЩ предоставиха на Литва експортен кредит в размер на 600 млн. долара.
Отношенията между САЩ и ЕС могат да оцелеят при случайни несъгласия. Всъщност разногласията са положителни: те ограничават най-опасните импулси на Вашингтон, възпират Китай да застане изцяло на страната на Русия и показват, че Европа е по-способна сила и партньор за Вашингтон. С други думи, разногласията служат като полезен предпазен парапет за поведението на САЩ и Китай. Както се изрази президентът на САЩ Барак Обама през 2016 г., „Многостранността регулира гордостта“.
Източник: Foreign Affairs