„Нищо не може да бъде предназначено за нещо различно от своя произход. Противоположната идея, идеята за прогрес, е отрова.“ -Симон Вайл
Понятията „фашист“ и „фашизъм“ се използват непрекъснато и днес. Но тези, които най-много използват тези думи, като че ли най-малко ги разбират, така че много от днешните самозвани антифашисти парадоксално възприемат основните черти на фашизма в изключителна степен.
Можем да видим съвременните фашистки тенденции, проявяващи се и в двата края на политическия спектър – не само сред привържениците на бялото превъзходство, но и в в типовете герои, описани от Юджийн Ривърс като „Беки от доверителния фонд с хубава коса, революционна комунистка“ или „бялото момче Карл, анархист от Горен Ийст Сайд, който е студент в Сара Лоурънс“.
Очевидно си струва да се противопоставим на фашизма, но за да бъдеш истински антифашист, трябва да разбереш как тази идеология се проявява в историята и какво всъщност означава самата дума. Още в края на Втората световна война Джордж Оруел отбелязва, че терминът „фашист“ се използва толкова безразборно, че е деградирал до нивото на ругатня, синоним на „тиранин“.
Противно на общоприетото схващане, фашизмът не представлява контрареволюционна или реакционна опозиция на прогресивните идеи в името на традицията. Много мислители предлaгат тази погрешна интерпретация през следвоенния период, включително, наред с други, списъкът на Умберто Еко с „ур-фашистки“ характеристики, публикуван в New York Review of Books през 1995 г., концепцията на Теодор Адорно за „авторитарната личност“, описана в неговата влиятелна книга 1950 г. с това заглавие, психоаналитичните интерпретации на Вилхелм Райх (1946) и Ерик Фром (1973) на репресивните системи и широко приетия мит на Антонио Грамши (1929), че фашизмът е контрареволюционно движение на „дребните буржоа“. Общата грешка на всички тези интерпретации е, че идеята за фашизъм се обобщава и включва всяко движение, което е авторитарно или склонно да защитава миналото. Това тълкуване произтича от аксиологичната вяра (това е точно правилната дума) в ценностите на модерността след Френската революция.
Модерността се приема като неизбежен и необратим процес на секуларизация и човешки прогрес, в който въпросът за трансцендентността – независимо дали в общите платонически и християнски линии – е напълно изчезнал и в който новостта е синоним на позитивност. Напредъкът се основава на продължаващото разширяване на технологиите и индивидуалната автономия. Всичко, включително знанието, се превръща в инструмент за преследване на изобилие, комфорт и благополучие.
Според тази вяра в модерността, да бъдеш добър означава да прегърнеш прогресивната посока на историята; да бъдеш зъл означава да му се съпротивляваш. Тъй като фашизмът е очевидно зло, той не може да бъде развитие на самата модерност, а трябва да бъде „реакционен“. Според тази гледна точка фашизмът включва всички онези, които се страхуват от светския прогрес, изпитват психологическа нужда от силен социален ред, който да ги защитава, почитат и идеализират минал исторически момент и така предоставят на лидера огромна власт да го осъществи. „Според това тълкуване“, пише Аугусто Дел Ноче, „фашизмът е грях срещу прогресивното движение на историята;“ наистина, „всеки грях се свежда до грях срещу посоката на историята“.
Тази характеристика на фашизма е почти изцяло погрешна и пропуска основните му характеристики. Джовани Джентиле, италианският „философ на фашизма“ и придворен писател на Бенито Мусолини, написва ранна книга върху философията на Карл Маркс. Джентиле се опитва да извлече от марксизма диалектическото ядро на революционния социализъм, като същевременно отхвърля марксисткия материализъм. Като автентичен тълкувател на марксистката мисъл, Ленин естествено отхвърля този еретичен ход, потвърждавайки неразрушимото единство между радикалния материализъм и революционното действие.
Подобно на Джентиле, самият Мусолини говори за „живото и какво е мъртвото в Маркс“ в речта си на 1 май 1911 г. Той утвърждава основната революционна доктрина на Маркс – освобождението на човека чрез замяната на религията с политика – въпреки че отхвърля Марксистки утопизъм – аспектът на марксизма, който го превърна в един вид светска религия. Във фашизма революционният дух, отделен от материализма, се превръща в мистика на действието само по себе си.
Изследователите на фашизма отбелязват както „мистериозна близост, така и дистанция между Мусолини и Ленин“. През 20-те години на миналия век Мусолини постоянно поглежда в огледалото за обратно виждане към Ленин като към съперник-революционер в един своеобразен миметичен танц. Във волята си за господство Мусолини спонтанно се идентифицира с Отечеството и със собствения си народ; в това обаче няма и следа от някаква традиция, която той утвърждава и защитава.
Следователно по своя произход и цели фашизмът не е толкова реакционно-традиционалистки феномен, колкото вторично и дегенеративно развитие на марксистката революционна мисъл. Той представлява етап от съвременния процес на политическа секуларизация, започнал с Ленин. Това твърдение може да предизвика противоречия, но философско и историческо изследване на фашизма разкрива, че е точно.
Лесно пропускаме тези характеристики, ако се фокусираме изключително върху очевидното политическо противопоставяне между фашизма и комунизма по време на Гражданската война в Испания и Втората световна война. Фактът, че техните философии споделят общи генеалогични корени и революционни идеали не означава, че Ленин е бил фашист (не е бил), нито че фашизмът и комунизмът са едно и също нещо (не са и са се борили до смърт, за да го докажат). Имайте предвид обаче, че врагът на моя враг не е непременно мой приятел.
Фашизмът разбира себе си като революционна и прогресивна проява на власт. Както при комунизма, фашизмът заменя традиционните религиозни принципи със светска религия, в която бъдещето – вместо идеализирано минало или метаисторически идеали – се превръща в идол. Политиката заменя религията в стремежа да освободи човечеството. Противно на общоприетите схващания, фашизмът не се опитва да съхрани наследството на традиционните ценности срещу напредъка (за да се убедим в това, е достатъчно да погледнем фашистката архитектура). Вместо това, той протича като разгръщане в историята на една напълно нова и безпрецедентна сила.
Нацизмът е не толкова крайна форма на фашизма, колкото огледална инверсия на комунизма („революция в обратна посока“). Той добави към характеристиките на фашизма свой собствен мит за произхода, който непременно трябваше да достигне до праисторията. Неговият омразен социалистически национализъм на кръвта и почвата преобърна марксисткия универсализъм, но по същия начин доведе до най-крайното проявление на колониализма. Както при фашизма и комунизма, нацизмът винаги е бил аисторичен и напълно незаинтересован от запазването на каквото и да е смислено от миналото.
Вместо да се обръща назад към историята или към трансисторическите ценности, фашизмът се устремява напред и напредва чрез „съзидателно разрушение“, което се чувства в правото си да преобърне всичко, което се изпречи на пътя му. Действието заради самото себе си придобива особена аура и мистика. Фашистът непоколебимо присвоява и командва различни източници на енергия – независимо дали човешка, културна, религиозна или техническа – за да преработи и трансформира реалността. Докато тази идеология напредва, тя не прави опити да се съобрази с по-висша истина или морален ред. Реалността е просто това, което трябва да бъде преодоляно.
Подобно на следвоенните интерпретатори на фашизма, споменати по-горе, мнозина днес погрешно вярват, че фашизмът се основава на силни претенции за метафизична истина – че фашистките авторитарни личности по някакъв начин вярват, че притежават монопол върху истината. Напротив, както самият Мусолини обясни с абсолютна яснота, фашизмът е изцяло основан на релативизма:
„Ако релативизмът означава презрение към фиксираните категории и към онези, които твърдят, че са носители на обективна безсмъртна истина, тогава няма нищо по-релативистично от фашисткото отношение и дейност. От факта, че всички идеологии са с еднаква стойност, ние, фашистите, заключаваме, че имаме правото да създаваме своя собствена идеология и да я налагаме с цялата енергия, на която сме способни.“
Ужасите на Втората световна война бяха погрешно диагностицирани от погрешното тълкуване на фашизма и нацизма от страна на следвоенните интелектуалци: тези идеологии и кървавата баня, която отприщиха, не представляваха провал на европейската традиция, а кризата на модерността – резултат от епохата на секуларизация.
Какви са етичните последици от фашизма? След като стойността се припише на чистото действие, другите хора престават да бъдат самоцел и се превръщат в обикновени инструменти или пречки пред фашистката политическа програма. Логиката на „творческия” активизъм на фашиста го кара да отрича личността и индивидуалността на другите хора, да свежда хората до обикновени обекти. След като индивидите са инструментализирани, вече няма смисъл да се говори за морален дълг към тях. Другите са или полезни и се използват, или са безполезни и се изхвърлят.
Това обяснява изключителния нарцисизъм и солипсизъм, характерни за фашистките лидери и функционери: всеки, който приема тази идеология, действа така, сякаш е единственият човек, който наистина съществува. На фашиста му липсва каквото и да е чувство за целта на закона или каквото и да е благоговение пред обвързващ морален ред. Вместо това той прегръща собствената си сурова воля за власт: законите и другите социални институции са просто инструменти, използвани в услуга на тази власт. Тъй като действията на фашистите не изискват крайна цел и не отговарят на никакви трансцендентни етични норми или духовен авторитет, различни тактики могат да бъдат прегърнати или отхвърлени по прищявка – пропаганда, насилие, принуда, оскверняване, заличаване и т.н.
Въпреки че фашистите се смятат за креативни, техните действия могат само да унищожават. Табутата се събарят безразборно и по желание. Символи, богати на значение – морални, исторически, религиозни, културни – биват изтръгнати от техния контекст и използвани като оръжие. Миналото не е нищо друго освен идеологически инструмент или шифър: човек може да се рови в историята в търсене на полезни образи или лозунги, които да използва в услуга на експанзивната власт; но когато тя не е полезна за тази цел, историята се изхвърля, осквернява, срива или просто се игнорира, сякаш никога не е съществувала.
Какви са декларираните идеали на фашизма – за какво се предполага, че се бори? По замисъл това никога не се изяснява напълно, освен да се каже, че новостта сама по себе си има положителна стойност. Ако нещо се счита за свято, това е насилието. Както в марксизма, думата „революция“ придобива почти магическо, мистично значение. Но както обясних в Част II от тази поредица, идеологията на тоталната революция завършва само с укрепването на настоящия ред и крепостта на елитите, като изгаря онези остатъчни елементи от традицията, които правят възможна моралната критика на този ред.
Резултатът е нихилизъм. Фашизмът празнува оптимистичен (но празен) култ към победата чрез сила. В реакционен отклик неофашистките „антифашисти“ отразяват този дух чрез песимистична страст към победените. И в двата случая преобладава същият дух на отрицание.
Имайки предвид това описание, можем да разберем защо думата „фашизъм“ логично се връща като бумеранг към много от днешните самозвани антифашисти. Практическият резултат от нашите културни войни не е просто, че лечението може да е по-лошо от болестта, но че най-радикалното „лечение“ в този случай е самата болест. Опасността е, че тънко прикритият фашизъм, маршируващ лъжливо под антифашистко знаме, ще надвие и погълне легитимните опити за лечение на нашите болести, включително етично валидните опити за лечение на рака на расизма или за справяне с други обществени несправедливости.
Същата вяра в модерността, която доведе до погрешни интерпретации на фашизма след Втората световна война, вкарва съвременната история и политика в неподходящи категории. Ако поставим под съмнение тази аксиологическа вяра в идеята за модерността, можем да установим по-ясен поглед върху идеологиите на 20-ти век и техните настоящи проявления. Това не означава нито автоматично идентифициране на модернистичния или прогресивния възглед като антифашистки, нито приравняване на всички форми на традиционализъм (поне потенциално) с фашизма.
Всъщност разликата между традиционалистите (ако трябва да използвам този незадоволителен термин) и прогресистите е очевидна в различните начини, по които те се противопоставят на фашизма. Под традиция нямам предвид благоговение към статично хранилище на фиксирани форми или желание за връщане към идеализиран период от миналото; по-скоро се позовавам на етимологичното значение на това, което „предаваме“ (tradere) и по този начин създаваме ново. Култура, която няма какво ценно да завещае, е култура, която вече е загинала. Това разбиране за традицията води до критика на предположението на модерността за неизбежния прогрес – безпочвен мит, който трябва да отхвърлим именно за да избегнем повтарянето на ужасите на XX век.
Тази критика на модерността и отхвърлянето на етиката като „посока на историята“ води до други прозрения по отношение на настоящата криза. Вместо стандартните категории за тълкуване „ляво-дясно“, „либерално-консервативно“, „прогресивно-реакционно“, можем да видим, че истинското политическо разделение днес е между перфекционисти и антиперфекционисти. Първите вярват във възможността за пълно освобождение на човечеството чрез политиката, докато вторите смятат това за вечна грешка, основана на отричането на присъщите на човека ограничения. Приемането на такива ограничения е елегантно изразено в прозрението на Солженицин, че границата между доброто и злото не минава първо нито през класи, нито нации, нито политически партии, а точно през центъра на всяко човешко сърце.
Всички сме наясно с ужасяващите последици, които настъпват, когато фашизмът се превърне в тоталитаризъм, както лесно се случва. Но имайте предвид, че отличителната черта на всички тоталитаризми не са концентрационните лагери, тайната полиция или постоянното наблюдение – макар че всички те са достатъчно лоши. Общата черта, както посочва Дел Ноче, е отричането на универсалността на разума. С това отричане всички твърдения за истина се тълкуват като исторически или материално обусловени и по този начин като идеология. Това води до твърдението, че не съществува рационалност като такава – само буржоазен разум и пролетариатски разум, или еврейски разум и арийски разум, или черен разум и бял разум, или прогресивен разум и реакционен разум и т.н.
Впоследствие нечии рационални аргументи се приемат като обикновени мистификации или оправдания и се отхвърлят накратко с думите: „Вие мислите това и това само защото сте [попълнете празното поле с различни маркери за идентичност, класа, националност, раса, политически убеждения и т.н. .].” Това бележи смъртта на диалога и разумния дебат. Това обяснява и буквално “ затворената“ епистемология на съвременните защитници на социалната справедливост от школата на критическата теория: всеки, който отрича да е [попълнете празния епитет], само потвърждава, че етикетът е приложим, така че единствената възможност е да се приеме етикетът. Главата печели, опашката губи.
В такова общество не може да има съвместно обсъждане, което да се корени в участието ни в един по-висш Логос (слово, разум, план, ред), който надхвърля всеки отделен човек. Както се случи исторически с всички форми на фашизъм, културата – царството на идеите и споделените идеали – е погълната от политиката и политиката се превръща в тотална война. В тази рамка вече не може да се допусне никакво понятие за легитимна власт в обогатяващия етимологичен смисъл на „да произхожда, да расте“, откъдето произлиза и думата „автор“. Вместо това всяка авторитетност се слива с властта, а властта не е нищо друго освен груба сила.
Тъй като убеждаването чрез съвместно обсъждане и аргументиране е безсмислено, лъжата се превръща в норма. Езикът не е в състояние да разкрие истината, която принуждава съгласието, без да отрича нашата свобода. Вместо това думите са просто символи, които трябва да бъдат манипулирани. Фашистът не се опитва да убеди своя събеседник, той просто го надвива – използвайки думи, когато те служат за заглушаване на врага, или използвайки други средства, когато думите не вършат работа.
Винаги нещата започват така, а когато вътрешната логика се разгърне, останалата част от тоталитарния апарат неминуемо я следва. След като схванем дълбоките корени и централните характеристики на фашизма, едно съществено последствие става ясно. Антифашистките усилия могат да успеят само като изхождат от предпоставката за универсална споделена рационалност. Следователно автентичният антифашизъм винаги ще се стреми да използва ненасилствени средства за убеждаване, апелирайки към доказателства и към съвестта на събеседника. Проблемът не е само в това, че другите методи за противопоставяне на фашизма ще бъдат прагматично неефективни, но и в това, че те неволно, но неизбежно ще заприличат на врага, на когото претендират да се противопоставят.
Можем да гледаме на Симон Вайл като на автентична и образцова антифашистка фигура. Вайл винаги е искал да бъде на страната на потиснатите. Тя изживяваше това убеждение с изключителна целеустременост и чистота. Докато тя неуморно преследваше идеята за справедливост, вписана в човешкото сърце, тя премина през революционна фаза, последвана от гностична фаза, преди най-накрая да преоткрие Платоновата традиция – вечната философия на нашето споделено участие в Логоса – с нейния универсален критерий на истината и първенството на доброто. Тя стига дотук именно благодарение на антифашистките си ангажименти, които включват бунт срещу всяко заблуждаващо обожествяване на човека. Вайл излезе от съвременния свят и неговите противоречия така, както затворник излиза от пещерата на Платон.
След като доброволец се бие с републиканците в Испанската гражданска война, Вайл скъсва с илюзорния антифашизъм на марксистката революционна мисъл. Признавайки, че в крайна сметка „злото произвежда само зло и доброто произвежда само добро“ и „бъдещето е направено от същите неща като настоящето“, тя открива по-трайна антифашистка позиция. Това я кара да нарече унищожаването на миналото „може би най-великото от всички престъпления“.
В последната си книга, написана няколко месеца преди да умре през 1943 г., Вайл разработи границите както на фашисткия витализъм, така и на марксисткия материализъм: „Или трябва да възприемем действащ във Вселената, наред със силата, принцип от различен вид, или в противен случай трябва да признаем силата като уникален и суверенен владетел и на човешките отношения.” Преди философското си обръщане и последвалите мистични преживявания Вайл споделя, че е защитава напълно светски мироглед: преоткриването на класическата философия става не чрез някакъв традиционализъм, а чрез изживяването на етичния въпрос за справедливостта с пълна интелектуална честност и пълна лична ангажираност.
Преследвайки този въпрос докрай, тя разбира, че човешкото самоизкупление – идеалът на фашизма – всъщност е един идол. Онези, които искат да бъдат истински антифашисти, е добре да се запознаят с трудовете на Вайл. Ще й дам последната дума, която съдържа семената на изхода от нашата криза. В едно от последните си есета тя ни предлага не съвет за лекомислен оптимизъм, а прекрасна мисъл за нашата непобедима възприемчивост към благодатта:
В дъното на сърцето на всяко човешко същество, от най-ранна детска възраст до гроба, има нещо, което въпреки целия опит от извършени, претърпени и наблюдавани престъпления, продължава да очаква, че ще му бъде сторено добро, а не зло. Това е преди всичко святото във всяко човешко същество.
Последвайте нашия канал в социалната мрежа Телеграм: КритичноБГ и се абонирайте за нас в YouTube: Критично с Кардамски