През последните години три събития почти унищожиха идеята за ЕС като ефективна сила за добро в Европа и извън нея
Тихите дни на август са подходящо време за размисъл за предстоящата година. В календара ми за 2024 г. изборите за Европейски парламент се очертават като най-значими. За съжаление, те не успяват да ме вдъхновят така, както преди пет години.
През 2019 г. аз се кандидатирах за Европейския парламент в Германия, докато мой германски колега се кандидатира в Гърция. DiEM25, нашето общоевропейско движение, искаше да изтъкне, че европейската демокрация ще си остане привидност, ако не стане напълно транснационална. През 2024 г. подобни жестове нямат дори символично значение.
Умората ми от европейските избори през юни догодина не се дължи на загуба на интерес към европейската политика или на скорошните политически поражения, от които имам своя дял. Това, което ме измъчва, е трудността да си представя как семената на демокрацията ще пуснат корени в Европейския съюз през моя живот.
Дефицитът на демокрация в ЕС
Европейските лоялисти ще ме упрекнат, че съм казал това. Как се осмелявам да описвам ЕС като зона без демокрация, когато той се управлява от Съвет, съставен от избрани министър-председатели и президенти, Комисия, назначена от избрани национални правителства, и Парламент, избран пряко от европейските народи и разполагащ с правомощието да освобождава назначената Комисия?
Отличителният белег на всяка демокрация в дълбоко неравнопоставените общества са институциите, които имат за цел да предотвратят свеждането на всички човешки взаимоотношения до отношения на власт. За да не се допусне деспотизъм, дискреционната власт на изпълнителната власт трябва да бъде сведена до минимум от суверенна политика, разполагаща със средства за нейното ограничаване.
Държавите – членки на ЕС, предоставят тези средства на своите полиси. Независимо от това, че изборът на държавата може да бъде ограничен, нейните граждани запазват правото си да изискват от избраните от тях органи да отговарят за своите решения (в рамките на външните ограничения на държавата). Уви, това е невъзможно на равнище ЕС.
Когато нашите лидери се завърнат у дома след заседание на Съвета на ЕС, те веднага се освобождават от отговорността за непопулярните решения, като вместо това обвиняват колегите си от Съвета: „Това беше най-доброто, което успях да договоря“, казват те и свиват рамене.
Ключови политики, които мнозинството от членовете на Съвета отхвърлят, често преминават лесно и няма политическа сила, която да може да осъди самия Съвет, да му потърси отговорност и в крайна сметка да го отхвърли като орган.
Функционерите на ЕС, съветниците, лобистите и служителите на Европейската централна банка знаят това. Те са се научили да очакват от представителите на държавите членки да се подчиняват и да казват на националните си парламенти, че макар да не са съгласни с решенията на Съвета, те са твърде „отговорни“ и ангажирани с европейската „солидарност“, за да се противопоставят.
И в това се състои демократичният дефицит на ЕС. Решаващите политики, които мнозинството от членовете на Съвета отхвърлят, често се приемат лесно и няма политическа сила, която да може да осъди самия Съвет, да му потърси отговорност и в крайна сметка да го отхвърли като орган. Когато Съветът постигне някакво полуприлично споразумение (като това между премиерите на Испания и Нидерландия, Педро Санчес и Марк Рюте, за реформа на фискалния пакт на ЕС), националните избори, които никога не се фокусират върху решенията на ниво ЕС, могат да доведат до тяхното изчезване.
Нещо повече, формалното правомощие на Европейския парламент (който все още няма право да инициира законодателни актове) да уволни изцяло Комисията е толкова полезно, колкото да снабди гръцкия флот с ядрена бомба, за да се противопостави на заплахите на Турция да завземе островче близо до бреговете ѝ.
Бърз спад
Нищо от това не е ново. Но днес съм по-уморен, защото три събития почти унищожиха идеята за ЕС като ефективна сила за добро в Европа и извън нея.
Като начало, загубихме всякаква надежда, че общият дълг може да подейства като хамилтъново лепило, което да превърне нашата европейска конфедерация в нещо по-близко до сплотена демократична федерация. Да, пандемията накара Германия най-накрая да приеме емитирането на общ европейски дълг. Но, както предупредих по онова време, политическите условия, при които средствата потекоха, бяха сбъдната мечта на евроскептиците. Резултатът? Вместо да бъде първа стъпка към необходимия фискален съюз, NextGenerationEU (Европейският фонд за възстановяване от пандемията) изключи Хамилтъново преобразуване.
ЕС финансира издигането на мерзости, на които Тръмп може само да завижда.
Второ, войната в Украйна уби европейските стремежи за стратегическа автономия от Съединените щати, които, въпреки официалните любезности след поражението на Доналд Тръмп през 2020 г., продължават да гледат на ЕС като на противник, който трябва да бъде сдържан. Каквото и да се смята, че трябва да съдържа едно мирно споразумение между Украйна и Русия, това, което не подлежи на съмнение, е неуместността на ЕС по време на дипломатическия процес, който води до него.
След европейските избори през 2019 г. либералната преса изрази облекчение, че европейската ултрадясна партия не се е справила толкова добре, колкото се опасяваше. Но те забравиха, че за разлика от междувоенните фашисти, новите ултрадесни нямат нужда да печелят избори. Тяхната голяма сила е, че те печелят власт, независимо дали печелят или губят, тъй като конвенционалните партии падат една върху друга, за да прегърнат ксенофобията, след това авторитаризма и накрая тоталитаризма. Казано по друг начин, на автократичните европейски лидери като унгарския министър-председател Виктор Орбан не им е необходимо да си мръднат пръста, за да разпространят шовинистичното си верую в целия ЕС и Брюксел.
Трябва да убедя себе си, че изборната политика на ЕС си струва труда, преди да убедя някой друг.
Това не са разсъждения на евроскептик, който смята, че европейската демокрация е невъзможна, защото европейският демос е невъзможен. Това са разсъжденията на европеист, който смята, че европейският демос е напълно възможен, но че ЕС се е насочил в обратна посока. Наблюдаваме как паралелно се развиват бързият икономически упадък на Европа и нейните демократични (и етични) дефицити.
Източник: European integratiom
Янис Варуфакис е гръцки икономист, академик, философ и политик. Той е генерален секретар на лявата политическа партия MeRA25, която основава през 2018 г. Бивш член на Коалиция на радикалната левица – Сириза. В периода 27 януари – 6 юли 2015 е министър на финансите на Гърция, в правителството на Алексис Ципрас. През 2018 г. той заявява пред Skai TV, че милиардерът Джордж Сорос е поискал от премиера Алексис Ципрас да го уволни от поста финансов министър през 2015 г.
През декември 2018 г., заедно с американския сенатор Бърни Сандърс основават международната организация – Прогресивен интернационал, която обединява прогресивни леви активисти и организации.