Подобно на домино, африканските държави една по една се измъкват от оковите на неоколониализма. Чад, Гвинея, Мали, Буркина Фасо, Нигер, а сега и Габон казват „не“ на дългогодишната доминация на Франция във финансовите, политическите и икономическите въпроси и в областта на сигурността в Африка.
С добавянето на две нови африкански държави членки към списъка си, срещата на върха в Йоханесбург миналата седмица, на която бе обявено разширяването на БРИКС 11, показа още веднъж, че евразийската интеграция е неразривно свързана с интеграцията на Афро-Евразия.
Сега пък Беларус предлага да се проведе съвместна среща на върха между БРИКС 11, Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) и Евразийския икономически съюз (ЕАИС). Визията на президента Александър Лукашенко за сближаването на тези многостранни организации може своевременно да доведе до срещата на върха „Майката на всички срещи на върха за многополярност“.
Афро-Евразия обаче е много по-сложно предложение. Африка все още изостава значително от своите евразийски братовчеди по пътя към разчупване на оковите на неоколониализма.
Днес континентът е изправен пред ужасяващи трудности в борбата си срещу дълбоко вкоренените финансови и политически институции на колонизацията, особено когато става въпрос за разбиване на френската парична хегемония под формата на франка CFA – или Африканската финансова общност (Communauté Financière Africaine).
Все пак доминото пада едно след друго – Чад, Гвинея, Мали, Буркина Фасо, Нигер, а сега и Габон. Този процес вече превърна президента на Буркина Фасо капитан Ибрахим Траоре в нов герой на многополюсния свят – тъй като зашеметеният и объркан колективен Запад дори не може да разбере обратния ефект от 8-те си преврата в Западна и Централна Африка за по-малко от 3 години.
Чао, чао Бонго
Военни офицери решиха да поемат властта в Габон, след като хиперпрофренският президент Али Бонго спечели съмнителни избори, на които „липсваше доверие“. Институциите бяха разпуснати. Границите с Камерун, Екваториална Гвинея и Република Конго бяха затворени. Всички споразумения за сигурност с Франция бяха анулирани. Никой не знае какво ще се случи с френската военна база.
Всичко това беше толкова очаквано, колкото и всичко останало: войниците излязоха по улиците на столицата Либревил в радостни песни, подкрепяни от наблюдаващите граждани.
Бонго и баща му, който го предшества, управляват Габон от 1967 г. насам. Той е получил образованието си във френско частно училище и е завършил Сорбоната. Габон е малка държава с население от 2,4 млн. души и малка армия от 5000 души, която би могла да се побере в пентхауса на Доналд Тръмп. Над 30 % от населението живее с по-малко от 1 долар на ден, а в над 60 % от регионите няма достъп до здравеопазване и питейна вода.
Военните квалифицират 14-годишното управление на Бонго като довело до „влошаване на социалното сближаване“, което е потопило страната „в хаос“.
След преврата френската минна компания Eramet преустановява дейността си. Това е почти монопол. Габон е богат на минерални богатства – злато, диаманти, манган, уран, ниобий, желязна руда, без да споменаваме нефт, природен газ и водна енергия. В Габон, член на ОПЕК, почти цялата икономика се върти около минното дело.
Случаят с Нигер е още по-сложен. Франция експлоатира уран и нефт с висока чистота, както и други видове минерални богатства. Американците са на място и разполагат с три бази в Нигер, в които има до 4000 военни. Ключовият стратегически възел в тяхната „империя от бази“ е съоръжението за безпилотни самолети в Агадез, известно като Нигерска военновъздушна база 201, втората по големина в Африка след Джибути.
Френските и американските интереси обаче се сблъскват, когато става въпрос за сагата около Трансахарския газопровод. След като Вашингтон прекъсна стоманената пъпна връв между Русия и Европа, бомбардирайки „Северен поток“, ЕС и особено Германия силно се нуждаеха от алтернатива.
Доставките на алжирски газ едва могат да покрият Южна Европа. Американският газ е ужасно скъп.
Идеалното решение за европейците би било нигерийски газ, който преминава през Сахара и след това през дълбокото Средиземноморие.
Нигерия, със своите 5,7 трилиона кубични метра, разполага с повече газ дори от Алжир и вероятно от Венецуела. За сравнение, Норвегия разполага с 2 трилиона кубични метра. Но проблемът на Нигерия е как да изпомпва своя газ до далечни клиенти – така че Нигер се превръща в основна транзитна страна.
Що се отнася до ролята на Нигер, енергията всъщност е много по-голяма игра от често споменавания уран, който всъщност не е толкова стратегически нито за Франция, нито за ЕС, тъй като Нигер е едва петият най-голям доставчик в света, далеч след Казахстан и Канада.
Все пак най-големият френски кошмар е да се загубят сочните уранови сделки плюс ремикс на Мали: Русия, след Пригожин, пристига в Нигер с пълна сила и едновременно с това изгонва френските военни.
Добавянето на Габон само усложнява ситуацията. Нарастващото руско влияние може да доведе до засилване на линиите за доставки за бунтовниците в Камерун и Нигерия и до привилегирован достъп до Централноафриканската република, където руското присъствие вече е силно.
Не е чудно, че франкофилът Пол Бия, който е на власт от 41 години в Камерун, предпочете да извърши чистка във въоръжените си сили след преврата в Габон. Камерун може да е следващото домино, което ще падне.
ECOWAS се среща с AFRICOM
Американците, както е тръгнало, си играят на Сфинкс. Досега няма доказателства, че нигерийските военни искат закриване на базата в Агадес. Пентагонът е инвестирал цяло състояние в своите бази, за да шпионира голяма част от Сахел и най-вече Либия.
Единственото нещо, за което Париж и Вашингтон заедно са съгласни, е, че под прикритието на Икономическата общност на западноафриканските държави (ECOWAS) трябва да се наложат възможно най-тежките санкции на една от най-бедните страни в света (където само 21 % от населението има достъп до електричество) – и те трябва да бъдат много по-тежки от тези, наложени на Кот д’Ивоар през 2010 г.
Освен това има и заплаха от война. Представете си абсурда ECOWAS да нахлуе в страна, която вече води две войни с тероризма на два отделни фронта: срещу Боко Харам в югоизточната част на страната и срещу ИДИЛ в района на трите граници.
Първоначално французите и американците искаха ECOWAS да нахлуе в Нигер като тяхна „мироопазваща“ марионетка. Но това не се получи поради народния натиск срещу него. Затова те преминаха към някаква форма на дипломация. Все пак войските остават в готовност и за инвазията е определен мистериозен „ден D“.
Ролята на Африканския съюз (АС) е още по-неясна. Първоначално той се противопостави на преврата и спря членството на Нигер. След това се обърнаха и осъдиха евентуалната подкрепяна от Запада инвазия. Съседните държави затвориха границите си с Нигер.
ECOWAS ще се разпадне без подкрепата на САЩ, Франция и НАТО. Тя вече е беззъбо чихуахуа – особено след като Русия и Китай демонстрираха чрез срещата на върха на БРИКС своята мека сила в цяла Африка.
Политиката на Запада във водовъртежа на Сахел изглежда се състои в това да спаси всичко, което може, от евентуален пълен провал – дори когато стоически настроените хора в Нигер не се поддават на никакъв разказ, който Западът се опитва да съчини.
Важно е да се има предвид, че главната партия в Нигер – „Националното движение за защита на родината“, представлявано от генерал Абдурахаман Тхиани, от самото начало е подкрепяна от Пентагона – в комплект с военно обучение.
Пентагонът е дълбоко внедрен в Африка и е свързан с 53 държави. Основната концепция на САЩ от началото на 2000 г. винаги е била да милитаризират Африка и да я превърнат във фураж за войната срещу тероризма. През 2002 г. режимът на Дик Чейни я формулира така: „Африка е стратегически приоритет в борбата с тероризма“.
Това е основата на американското военно командване AFRICOM и безбройните „партньорства за сътрудничество“, създадени в двустранни споразумения. За всички практически цели AFRICOM окупира големи части от Африка от 2007 г. насам
Абсолютно невъзможно е някой от Глобалния юг, Глобалното мнозинство или „Глобалния глобус“ (авторско право на Лукашенко) да разбере сегашните сътресения в Африка, без да разбере гайките и болтовете на френския неоколониализъм.
Ключът, разбира се, е франкът CFA, „колониалният франк“, въведен през 1945 г. във Френска Африка, който все още оцелява, дори след като CFA – с хитър терминологичен обрат – започна да означава „Африканска финансова общност“.
Целият свят помни, че след световната финансова криза от 2008 г. либийският лидер Муамар Кадафи призова за създаването на панафриканска валута, обвързана със златото.
По онова време Либия разполагаше с около 150 тона злато, което се съхраняваше у дома, а не в банки в Лондон, Париж или Ню Йорк. С малко повече злато тази панафриканска валута щеше да има свой независим финансов център в Триполи – и всичко щеше да се основава на суверенен златен резерв.
За десетки африкански държави това беше окончателният план Б за заобикаляне на западната финансова система.
Целият свят също така помни какво се случи през 2011 г. Първият въздушен удар по Либия беше нанесен от френски изтребител „Мираж“. Френската бомбардировъчна кампания започна още преди края на извънредните преговори в Париж между западните лидери.
През март 2011 г. Франция стана първата страна в света, която призна бунтовническия Преходен национален съвет за законно правителство на Либия. През 2015 г. прословутите хакнати имейли на бившия държавен секретар на САЩ Хилари Клинтън разкриха какви са били действията на Франция в Либия: „Желанието да се постигне по-голям дял в добива на либийски петрол“, да се увеличи френското влияние в Северна Африка и да се блокират плановете на Кадафи за създаване на панафриканска валута, която да замени CFA франка, печатан във Франция.
Не е чудно, че колективният Запад се страхува от Русия в Африка – и то не само заради смяната на караула в Чад, Мали, Буркина Фасо, Нигер, а сега и в Габон: Москва никога не се е опитвала да ограби или пороби Африка.
Русия се отнася към африканците като към суверенни хора, не участва във вечни войни и не източва ресурсите на Африка, плащайки нищожни суми за тях. В същото време френската разузнавателна служба и „външната политика“ на ЦРУ се изразяват в корумпиране на африканските лидери докрай и унищожаване на тези, които са неподкупни.
Имате право да нямате парична политика
Рекетът на CFA кара мафията да изглежда като улични побойници. По същество той означава, че паричната политика на няколко суверенни африкански държави се контролира от френското министерство на финансите в Париж.
Първоначално централната банка на всяка африканска държава е задължена да държи поне 65% от годишните си валутни резерви в „оперативна сметка“, открита във френското министерство на финансите, плюс още 20% за покриване на финансови „задължения“.
Дори и след като от септември 2005 г. насам бяха въведени някои леки „реформи“, от тези държави все още се изискваше да прехвърлят 50 процента от валутата си в Париж плюс 20 процента V.A.T.
И става още по-лошо. Централните банки на CFA налагат таван на кредитите за всяка страна членка. Френското министерство на финансите инвестира тези африкански валутни резерви от свое име на парижката борса и извлича огромни печалби за сметка на Африка.
Неопровержимият факт е, че от 1961 г. насам повече от 80 % от валутните резерви на африканските държави са в „оперативни сметки“, контролирани от френската хазна. С две думи, нито една от тези държави няма суверенитет върху паричната си политика.
Но кражбата не спира дотук: френското министерство на финансите използва африканските резерви като френски капитал, като обезпечение при залагане на активи за френски плащания към ЕС и ЕЦБ.
В целия спектър на „ФрансАфрика“ Франция и днес контролира валутата, валутните резерви, компрадорските елити и търговския бизнес.
Примерите са многобройни: Френският конгломерат Bolloré контролира пристанищата и морския транспорт в цяла Западна Африка; Bouygues/Vinci доминират в строителството и обществените поръчки, водоснабдяването и електроразпределението; Total има огромни дялове в петролната и газовата промишленост. Освен това има France Telecom и големи банкови институции – Societe Generale, Credit Lyonnais, BNP-Paribas, AXA (застраховане) и т.н.
Франция де факто контролира преобладаващата част от инфраструктурата във франкофонска Африка. Това е практически монопол.
„ФрансАфрика“ е всичко, свързано с твърд неоколониализъм. Полиците се издават от президента на Република Франция и неговата „африканска клетка“. Те нямат нищо общо с парламента, нито с какъвто и да е демократичен процес от времето на Шарл дьо Гол насам.
„Африканското звено“ е нещо като главно командване. Те използват френския военен апарат, за да инсталират „приятелски“ компрадорски лидери и да се отърват от онези, които застрашават системата. В това няма никаква дипломация. Понастоящем клетката докладва изключително на Le Petit Roi, Еманюел Макрон.
Кервани с наркотици, диаманти и злато
През 1987 г. Париж изцяло контролира убийството на антиколониалния лидер на Буркина Фасо Томас Санкара. Санкара се издига на власт чрез народен преврат през 1983 г., за да бъде свален и убит четири години по-късно.
Що се отнася до истинската „война срещу тероризма“ в африканския Сахел, тя няма нищо общо с инфантилните измислици, които се продават на Запад. В Сахел няма арабски „терористи“, както се убедих, когато прекосих Западна Африка с раница на гърба няколко месеца преди 11 септември. Те са местни жители, които са приели салафизма онлайн, с намерението да създадат Ислямска държава, за да контролират по-добре контрабандните маршрути през Сахел.
Легендарните древни кервани със сол, които преминаваха през Сахел от Мали до Южна Европа и Западна Азия, сега са кервани с наркотици, диаманти и злато. Това е, което финансира „Ал Кайда в ислямския Магреб“ (AQIM) например, тогава подкрепяна от уахабитски лидери в Саудитска Арабия и Персийския залив.
След като Либия беше унищожена от НАТО в началото на 2011 г., вече нямаше „защита“, така че подкрепяните от Запада салафити-джихадисти, които се сражаваха срещу Кадафи, предложиха на контрабандистите от Сахел същата защита като преди – плюс много оръжия.
Разнообразни малийски племена продължават веселата контрабанда на всичко, което им хрумне. AQIM продължава да събира незаконни данъци. ИДИЛ в Либия се занимава с трафик на хора и наркотици. А „Боко Харам“ се занимава с търговия на кокаин и хероин.
Съществува известно африканско сътрудничество в борбата с тези организации. Съществува нещо, наречено Г5 Сахел, насочено към сигурността и развитието. Но след като Буркина Фасо, Нигер, Мали и Чад тръгнаха по военен път, остана само Мавритания. Новата хунта „Поясът на Западна Африка“, разбира се, иска да унищожи терористичните групировки, но най-вече иска да се бори с ФрансАфрика и с факта, че националните им интереси винаги се решават в Париж.
От десетилетия Франция се грижи за това да има много малко вътрешноафриканска търговия. Народите без излаз на море се нуждаят силно от съседи за транзит. Те произвеждат предимно суровини за износ. На практика няма прилични складови съоръжения, слаби енергийни доставки и ужасна вътрешноафриканска транспортна инфраструктура: именно това се стремят да решат китайските проекти в рамките на инициативата „Пояс и път“ (BRI) в Африка.
През март 2018 г. 44 държавни глави излязоха с предложение за Африканска континентална зона за свободна търговия (АКЗСТ) – най-голямата в света по отношение на населението (1,3 млрд. души) и географията. През януари 2022 г. те създадоха Панафриканската система за разплащания и сетълмент (PAPSS) – фокусирана върху плащанията за компаниите в Африка в местни валути.
Така че неминуемо по-нататък по пътя те ще се насочат към обща валута. Познайте какво им пречи: наложеното от Париж CFA.
Няколко козметични мерки все още гарантират пряк контрол от страна на френското министерство на финансите върху всяка възможна нова африканска валута, предпочитание за френските компании в тръжните процедури, монополи и разполагане на френски войски. Превратът в Нигер представлява своеобразно „няма да търпим повече“.
Всичко гореизложено илюстрира това, което незаменимият икономист Майкъл Хъдсън подробно описва във всичките си трудове: силата на екстрактивния модел. Хъдсън е показал как крайният резултат е контролът върху световните ресурси; това е, което определя една глобална сила, а в случая с Франция – глобална сила от среден ранг.
Франция показа колко лесно е да се контролират ресурсите чрез контрол върху паричната политика и създаване на монополи в тези богати на ресурси страни за добив и износ, като се използва виртуален робски труд при нулеви екологични и здравни разпоредби.
От съществено значение за експлоататорския неоколониализъм е също така да се попречи на тези богати на ресурси нации да използват собствените си ресурси за развитие на собствените си икономики. Но сега африканското домино най-накрая казва: „Играта свърши“. Дали истинската деколонизация най-накрая е на хоризонта?