Любомир Данков е български журналист на свободна практика и граждански активист. От 2016 г. разработва информационен проект за войната на територията на Украйна. „Децата на Донбас“ е първият му пълнометражен документален филм. Той е завършен през 2019 г. и към средата на 2024 г. е спечелил награди от 150 международни филмови фестивала. Престижният италиански филмов фестивал във Флоренция Florence Film Awards публикува интервю на сайта си с него, което КритичноБГ препубликува с любезното съдействие на колегата Данков
– Какво ви подтикна да направите този филм?
– През 2014-та година в Украйна, която се намира в географския център на Европа, избухна война. Оказа се, че в Европа няма работеща система за сигурност и предотвратяване на въоръжени конфликти. Така нареченият демократичен свят реагира абсолютно неадекватно и зае страната на тези, които провокираха и започнаха войната. Медиите на „свободния свят“ сипеха лъжи и манипулации, създаваха паралелна реалност за конфликта. Същото правеха и повечето политици в Европейския съюз и САЩ.
Разпространяването на истината за тази война можеше да помогне за прекратяването и. Можеше да се избегне разширяването на конфликта и включването на Русия във войната.
Това беше и основната цел на този филм – да покаже на хората в Европа една скривана част от истината за войната в Донбас, с надеждата хората да повлияят на политиката в страните си и да се създадат условия за мирно решаване на конфликта.
И понеже за западния читател, заливан от пропагандата, е трудно да разбере горното, ще направя малко отклонение.
В края на осемдесетте години на 20-ти век социалистическия блок, в който беше и моята страна, загуби студената война. Като следствие, Съветският съюз се разпадна, като това стана бързо и при външен натиск от страна на победителите от Запада, които диктуваха условията. Така беше създадена независимата държава Украйна, в която влязоха всички територии на бившата Украинска съветска социалистическа република (УССР). В тази държава попаднаха хора с различни виждания за бъдещето на държавата си, хора с различна култура, говорещи на различни езици. Това, само по себе си, не е проблем, доказано е в страни като Швейцария и Белгия. Но за да се развива безпроблемно такава държава, нужно е хората в нея да постигнат някакво споразумение помежду си, всяка група да уважава правата на останалите и всички проблеми да се решават с компромиси.
Дали това можеше да се постигне в Украйна – теоретично да, но на практика доста трудно. Причината за това е разположението на страната до границите на Русия, което в условията на новата студена война между САЩ и Русия, създаваше предпоставки за използване на страната като терен за геополитическо противопоставяне.
Войната, която се води сега на територията на Украйна, щеше да бъде избегната, ако след разпадането на СССР на територията на Украинската съветска република бяха създадени две отделни държави – западна и източна.
В източната трябваше да попаднат всички руски територии, които бяха прехвърлени административно на УССР по време на съветския период, когато всички републики бяха една държава. Болшинството от хората в източната част останаха свързани с Русия, независимо от административното им прехвърляне към друга република.
Предпоставка за сериозен конфликт стана желанието на една част от хората в Украйна да се присъединят към Европейския съюз и нежеланието това да се случи при друга част от хората в страната. Това е съвсем реален конфликт, който има ясна икономическа основа. Влизането в Европейския съюз за западните части на страната вероятно би се отразило добре, но би било доста тежко за източните части, в които беше съсредоточена промишлеността на страната. От една страна, отварянето на пазарите щеше да бъде несиметрично – в Украйна щяха да влизат безмитно европейски стоки, но обратния процес – износът на украински стоки към Европейския съюз щеше да остане блокиран, поради несъответствия в някакви европейски изисквания към украинските стоки. Това, естествено, би довело до унищожаване на местната икономика. Проблемът би се решил с огромни инвестиции, но Европейският съюз не е показал и желание за преговори в тази насока. От друга страна, присъединяването към ЕС би нарушило икономическите връзки с тогавашния основен икономически партньор – Русия, а преориентирането на износа на промишлени стоки към ЕС би било дълъг процес с доста несигурен резултат.
И така, през 2013-та година президентът Янукович отложи подписването на споразумение за асоциация на Украйна с Европейския съюз, тъй като в това споразумение нямаше ясна икономическа част, която да урежда споменатите по-горе проблеми. Тогава привържениците на евроинтеграцията започнаха протести, които доста надхвърлиха рамките на законността. През февруари 2014-та година между опозицията, подкрепяща и предвождаща протестиращите и правителството беше подписано споразумение за предсрочни избори, което беше веднага нарушено от опозицията. Опразненият от сили на реда правителствен квартал беше завзет от въоръжената опозиция и така беше дадено началото на въоръжен преврат.
Една част от украинското общество, подпомогната от външни сили, наложи със сила волята си над останалата част от обществото. Това засили конфронтацията в цялата страна, в основните градове бяха организирани масови протести и контрапротести.
В Донбас, промишленото сърце на Украйна, противопоставянето на преврата беше най-силно, там определени сили последваха примера на столицата и извършиха контрапреврат, започна подготовка за обявяване на две независими републики – Донецка народна република и Луганска народна република.
Новата власт в Киев реагира срещу това с изпращане на тежка военна техника към Донбас и обявяване на т.н. антитерористична операция. Съответно, в Донбас започна подготовка за отговор на тези действия и така избухна гражданска война. И двете страни в конфликта получаваха помощ отвън, но това е друга тема.
В тази война украинските въоръжени формирования използваха методи, които обективно могат да се нарекат терористични – безразборно обстрелване на граждански обект и избиване на цивилни граждани. Във филма са представени историите на няколко семейства, пострадали от такива безсмислени от военна гледна точка действия.
Последваха първите Мински споразумения, напълно неуспешни. След тях беше сключено споразумението Минск-2, което беше частично успешно, защото намали интензитета на военните действия и войната премина в позиционна фаза. Ако това споразумение беше изпълнено, войната можеше да приключи още в първата половина на 2015-та година. Ключов елемент в споразумението беше промяната на Конституцията на Украйна, за да върне в състава си отделилите се републики на федеративен принцип. Това не се случи, под благосклонния поглед на гарантите за Украйна в мирното споразумение, чиито лидери Оланд и Меркел по-късно ще признаят, че изобщо не е имало идея мирният план да се изпълни, просто са искали да дадат време на Украйна да изгради силна армия и да реши конфликта с военна сила.
Позиционната война продължи да началото на 2022-ра година, когато след всички данни, че Украйна започва настъплението си срещу двете републики, Русия се включи във войната и тя се разпростря по цялата територия на Украйна.
Тогава, когато снимах този филм, това беше през 2018-та и 2019-та година, аз имах илюзията, че той може да накара хората в Европа да погледнат с други очи на този конфликт и това да помогне за прекратяването му. Далече не бях само аз, разбира се, много хора в Европа се опитваха да пробият информационната бариера, но не успяхме. Дали можехме да направим нещо повече или просто нямахме шанс срещу мейнстрима, който насаждаше паралелна реалност в главите на хората, аз не знам.
Явно политиците в Запада бяха твърдо решили да използват Украйна за война срещу Русия и накрая успяха. Поне опитахме, и за разлика от хората, които сега играят постановки на загриженост за Украйна и териториалната и цялост, съвестта ни е чиста и ръцете ни не са изцапани с кръв.
– Кога разбрахте, че искате да правите филми?
Страшно много обичам киното. Още от дете си мислех, колко би било хубаво някой ден да мога да правя филми. Е, това не е нито първото, нито последното нещо, което съм искал тогава, и което не се реализира. Това, че съм направил един филм, не ме прави режисьор.
– Ако можехте да смените страната си, къде бихте желали да живеете и работите?
Нямам никакво намерение да сменям страната си. Не казвам, че у нас е някакъв земен рай, имаме много проблеми, но предпочитам да остана и да дам своя принос, колкото и незначителен да е той, да се измъкнем от трудната ситуация, в която сме попаднали като общество.
– Някога мразили ли сте амбицията си?
Не, всъщност, обратното, мразя това, че не съм по-амбициозен. Изгубих твърде много години в някакви дейности, които са… как да кажа, твърде елементарни и не особено смислени, извън оцеляването. Не се гордея с това. Дълга история и едва ли е интересна някому.
– Франсоа Трюфо казваше – любителите на киното са болни хора. Прав ли е?
Не мисля. Повечето хора обичат киното. Сигурно е добре животът ти да е толкова интересен, че да нямаш нужда от това, да гледаш филми, но е знам колко от хората биха се похвалили с това.
– Затворете очите си. Ако кажа „кино“, какво виждате?
Виждам киносалон. Голям киносалон, почти пълен.
– От кого в киното сте научили най-много?
Децата на Донбас е първият ми филм. Много неща направих сам, ходих в зоната на военни действия шест пъти, изучавах конфликта, разбрах какво искам да покажа, заснех материалите, но от моите материали стана филм основно благодарение на Зина Начева, преподавател в нашата филмова академия. Тя монтира кадрите и това, че филмът получи 150 награди от международни филмови фестивали, е основно нейна заслуга. Научих някои неща при съвместната ни работа.
– Относно киното, кои са най-големите ви мечти и най-големите кошмари?
Вече съм на солидна възраст, опитвам се да бъда реалист. Имам планове за много филми, само документални. Не вярвам, че бих се справил с намиране на финансиране за игрален филм. Това не е силната ми страна. Иначе, върти ми се в главата една идея за игрален филм, би се получило нещо наистина добро, но знам, че няма да се реализира. Киното е скъпо изкуство. Няма бляскава перспектива и за документалните ми филми, които евентуално ще направя. По всяка една тема съм „срещу течението“, срещу мейнстрима и това ме оставя в ъндърграунда и разпространение в социалните мрежи, освен по някоя и друга прожекция в независимите фестивали.
– Филмовата индустрия е трудно място и понякога е нормално да се чувстваш изгубен и обезсърчен… кой е човекът, който ви държи мотивиран?
Не е човек. За мене важна е каузата. Каузата ме движи и ме мотивира да опитвам да правя филми. Възприемам се по-скоро като граждански активист, киното за мене е изразно средство.
– Какво бихте си пожелали като режисьор?
Бих си пожелал да намеря повече съмишленици. За доброто кино е нужна екипна работа. Когато си извън мейнстрима и влагаш средства в работата си, вместо да получаваш, доста по-вероятно е да останеш някак сам.
Последвайте нашия канал в социалната мрежа Телеграм: КритичноБГ и се абонирайте за нас в YouTube: Критично с Кардамски