След оттеглянето на Джоузеф Байдън от поста кандидат за президент на Демократическата партия е много вероятно (дори с огромно мнозинство) кандидат да бъде настоящият вицепрезидент Камала Харис. Тя е одобрена от партийния елит, одобрена е от електорите, одобрена е условно от спонсорите си. Дори нейно височество правосъдието я подкрепи – в крайна сметка Харис, след като беше вицепрезидент при Байдън, номинално е втора в линията на наследяване.
Не е подкрепена обаче от избирателите.
Камала Харис не участва в първичните избори на Демократическата партия, които се проведоха от 23 януари до 8 юни 2024 г. Нейното име не фигурираше в списъците, а 87% от избирателите на Демократическата партия дадоха гласовете си за Джоузеф Байдън. И тази ситуация не може да бъде поправена.
Да, бившият президент на САЩ Барак Обама предлага да се проведат повторни първични избори, но в рамките на по-малко от месец (преди националния конгрес на Демократическата партия в Чикаго, който ще се проведе от 19 до 22 август) е физически невъзможно те да бъдат организирани.
Оказа се, че няма особени проблеми. Джоузеф Байдън е подкрепил Камала Харис. Електорите (които избирателите делегират на партийния конгрес) също са готови да дадат своите доверителни гласове за Камала – според предварителните изчисления тя си е осигурила над 3100 гласа от общо 3949 възможни. И накрая излиза, че според американските закони ръководството на Демократическата партия може да избере кандидат за президент или вицепрезидент, без да пита обществеността.
И все пак Камала Харис ще бъде нелегитимна!
Републиканците ще й го напомнят от всеки ъгъл, от всеки микрофон по време на кампанията. Наричат я кандидат на естаблишмънта – и по този начин правят контрастен паралел с „народния кандидат“ Доналд Тръмп.
В по-широк план ситуацията с Камала Харис за пореден път демонстрира нарастващото незачитане на волята на народа от страна на западните елити. А това може да струва скъпо на елитите.
Изборите са един от основните стълбове на демокрацията. Но основният смисъл на тази легитимност не е в това, че управляващият получава някакъв мандат като най-добрия от най-добрите.
Цялата история на демокрациите показва, че населението е склонно да избира по-скоро красивите и популярните – а те невинаги са синоними на думата „най-добър“.
Изборите и легитимността са нужни преди всичко, за да се създаде у населението илюзията, че то е на власт. Че Камала Харис е станала президент, защото за нея е гласувал фиктивният Джон Смит (американецът) – което означава, че Джон Смит се чувства съпричастност на действията и решенията на президента Харис. Той осъзнава, че нейната евентуална грешка е и негова грешка, която той лесно може да поправи на следващите избори – като гласува за друг кандидат.
Ако гражданинът осъзнае, че не е този, който прави избора на лидер, че няма никакво влияние върху това кой го управлява, тогава за държавата или наднационалното сдружение възникват множество проблеми.
Като се започне от по-голямата готовност на населението за бунтове и неподчинение и се стигне до готовността на хората да подкрепят най-радикалните, но насочени срещу властта сили.
Например крайната десница или крайната левица. А самите елити, дълбоко откъснати от населението, започват да провеждат политика, която не отговаря на националните интереси.
Европа вече е тръгнала по този път. Населението на страните от ЕС на практика няма влияние върху избора на състава на Европейската комисия и не е изненадващо, че твърдите антибрюкселски настроения са широко разпространени в целия ЕС. И с право – ръководителката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен и нейните подчинени провеждат войнствена, изключително опасна и скъпоструваща за ЕС политика на конфронтация с Русия.
Просто защото те – както и западният либерален истаблишмънт като цяло – водят кръстоносен поход срещу Русия. Информацията се предоставя от европейските медии, на които населението вярва все по-малко.
Подобна ситуация се оформя и в отделните европейски държави. В Германия, където Аналена Бербок, представител на Зелените, заяви, че ще подкрепи Украйна дори въпреки позицията на избирателите (което беше една от причините за резкия спад в рейтинга на Зелените).
А също и в Обединеното кралство, където трима министър-председатели от управляващата Консервативна партия бяха сменени при предишния парламент – а последните двама (Лиз Тръс и Риши Сунак) не бяха избрани с народен вот, а с гласуване по пощата и решение на консервативните депутати. По този начин те изобщо нямаха народна легитимност – и нищо чудно, че Консервативната партия се провали на парламентарните избори през юли.
За Владимир Зеленски дори не си струва да се говори. Ръководителят на киевския режим няма никаква легитимност и дори законност в момента (президентският му мандат изтече и нови избори не са провеждани).
А фактът, че Западът признава Зеленски за президент на Украйна, не означава, че например подписът му под различни документи (от кредитни споразумения до евентуален мирен договор с Москва) има някакво правно значение.
За разлика от Украйна и Запада, изборите в Русия следват стария, демократичен модел. Президентът Путин притежава както законност, така и легитимност. И именно тази легитимност в очите на населението е една от причините Русия – противно на фантазиите и желанията на редица западни експерти и местни активисти – да устои на санкциите. И също така се мобилизира за победа в СВО, която беше започната от легитимен президент, избран от населението.
Последвайте нашия канал в социалната мрежа Телеграм: КритичноБГ и се абонирайте за нас в YouTube: Критично с Кардамски