През 1973 г. излиза антиутопичният роман на френския писател Жан Распай „Лагерът на светците“, който бързо придобива популярност и се превръща в бестселър. Романът ни пренася в идните десетилетия и изобразява Европа и Франция в процеса на заливането им от масова миграция от Третия свят. Запомнящото се начало на романа представя възрастен професор, който седи в своята къща на южното френско крайбрежие и слуша Моцарт, докато армада от имигранти пристига. Професорът мисли, че е сам, тъй като хаосът е принудил местното население да избяга. Само че един млад хипар нахлува в кабината му, славейки „новата“ страна, която „ще се роди навсякъде“. Младежът се обръща към професора с думите: „Ти си свършен. Остарял. Съсипан. Продължавай да мислиш и да говориш, но вече няма време за това. Свършено е. Така че изчезвай!“ От своя страна професорът приема, че младият може да е прав, но отговаря: „Моят свят най-вероятно няма да преживее тази сутрин и аз възнамерявам напълно да се насладя на финалния момент“. След което той застрелва младия мъж.
Петдесет години по-късно картината, описана в романа на Жан Распай за Франция, се е превърнала в реалност – нагледен пример за това как антиутопиите понякога се сбъдват. Распай изключително прецизно, сякаш провиденчески, успява да улови драматизма на главния антагонизъм в социокултурната и политическа обстановка във Франция, който се разгръща пред нас пет десетилетия по-късно – това е борбата между две съвършено различни визии за това какво е Франция. Старата, силна, индустриална, традиционна и суверенна Франция срещу новата мултикултурна, джендърска, обезличена, деиндустриализирана и лишена от суверенитет Франция. Уви, на предсрочните парламентарни избори „старата“ Франция отстъпи пред „новата“ в борбата за бъдещето на страната или, по-скоро, защитниците на френската нормалност бяха напълно надхитрени и жестоко изиграни от тези, които са отговорни за декаданса на Франция чрез налагането на “новата“ страна, която обаче вече е всичко друго, но не и френска.
Отражение на това е френският национален отбор по футбол, който на последното Европейско първенство е представляван от 80% чернокожи футболисти – все едно гледаш националния отбор на Конго, облечен в националните цветове на Франция. Следователно имаме типичното за пост-модерността разминаване между формата и съдържанието. По форма това все още е Франция, но по съдържание няма нищо общо с нея. Това е емпиричен триумф на теорията на Рене Камю за „Великата подмяна“.
Старият свят на професора – светът на някогашната френска нормалност – оказва съпротива. За него се застъпва национал-консервативната, патриотична партия „Национално обединение“ на Марин Льо Пен и Джордан Бардела, която имаше исторически шанс да се утвърди в парламента на страната. Първият тур на предсрочните парламентарни избори донесе на партията огромен успех. Това беше лъч надежда, който вещаеше нов етап от историята на Франция.
Привържениците на партия очакваха историческия й пробив във френската политика, а именно създаването на парламентарно мнозинство, което да попречи на плановете на глобалния финансов капитал и неговото отвъдокеанско седалище да използват Франция като инструмент за своите геополитически и глобални цели.
Първият тур на изборите за Национално събрание на Франция завърши със смазваща победа за националния консерватизъм и патриотизъм. Националното обединение повтори успеха си от европейските избори, чиито резултати бяха реалният катализатор на тези предсрочни парламентарни избори. На първия тур партията победи с 33,4% от гласовете. На второ място беше набързо сформираната ляволиберална коалиция, чието най-известно лице е неотроцкистът Жан-Люк Мелашнон, „Нов народен фронт“ (ННФ) с 27,98% от гласовете. Същевременно френският президент Еманюел Макрон бе безмилостно унижен, като неговият дяснолиберален съюз „Заедно“ завърши едва на трето място с 20,76%.
Седмица по-късно обаче вторият тур на изборите бе белязан от изненадващ за мнозина обрат.
Въз основа на резултатите от първия тур институтът „Ipsos“ прогнозира, че от 577-те места в Националното събрание на Франция партията на Льо Пен, заедно със съюзниците ѝ, ще получи от 230 до 280 места, ляволибералната коалиция – от 125 до 165, а президентската коалиция – от 70 до 100. Вторият тур обаче предизвика генерално разместване в подредбата на политическите сили. За всеобща изненада според резултатите от френските парламентарни избори левите либерали от ННП са на първо място, като заемат 182 места в Националното събрание, следвани от дяснолибералния алианс на Макрон с 168 места.
Така след оглушителния шамар, който Националното обединение нанесе на Макрон и неговите глобалистки господари на първия тур, на втория партията и нейните съюзници претърпяха електорален срив, като сега те да получават 143 места в законодателния орган на страната. Това е спад с между 100 и 137 места от предварителните прогнози. Тази бройка можеше да доближи партията до парламентарно мнозинство, за което са необходими 289 места, и да проправи път към коалиционно правителство с четвъртата сила в лицето на Републиканците. На какво обаче се дължи осуетяването на възхода на националния консерватизъм на Франция?
Както писа френският вестник „Le Parisien“ веднага след първи тур, „на втория тур всичко е възможно… Още повече, че освен класическите двубои в 190 избирателни района, 306 трима кандидат-депутати ще се борят за място в парламента. Нещо повече, някои все още може да оттеглят кандидатурите си, за да се противопоставят на „Националното обединение“.
Ан Идалго, кмет на Париж
„За да се противопоставим на „Националното обединение“ дойде време да създадем широка коалиция на втория тур, определено демократична и републиканска“, заяви на свой ред Макрон. Този скрит призив беше като че ли непряко подкрепен от кмета на Париж, социалистката Ан Идалго, която повече от красноречиво очертава целта: „Трябва да се направи всичко, за да се гарантира, че „Националното обединение“ няма мнозинство в Националното събрание“.
И ето как всъщност беше направено „всичко“, за да получим следизборната картина във Франция, която имаме в момента. Всъщност, когато в пост-Запада се говори за демокрация, република и всякакви други ценности, зад кулисите винаги тече съвсем друга работа. Както твърди проф. Фурсов „реалната власт е скритата власт“ и това е по-валидно от всякога за епохата на пост-модерния пост-капиталистически свят, в който вече пребиваваме.
На практика в резултат на наддаването много ляволиберални претенденти за депутатски места оттеглиха кандидатурите си, за да улеснят живота на кандидатите на Макрон.
От своя страна либералните глобалисти на президента направиха същото, за да помогнат на неотроцкистите да задминат „Националното обединение“. Следователно т.нар. санитарен кордон, който бе наложен на предшественика на партията на Льо Пен, „Националния фронт“, бе пренесен от рамките на законодателния орган на Франция в електоралния процес. Навярно е била сключена скрита изборна, но крайно неестествена „френска сглобка“ тип „Франкенщайн“ между левите либерали на Меланшон от „Новия народен фронт“ и десните либерали на Макрон от коалицията „Заедно“.
Целта е била ясна – набързо скалъпеният таен „либерален сговор“ да направи „всичко“, за да предотврати окончателната победа на национал-консерваторите от „Националното обединение“. За нищо на света не е трябвало да се допуска „абсолютното мнозинство“ в парламента на Националното обединение, за което Льо Пен направи заявка, тъй като това би могло да постави под въпрос позицията на Франция като покорена геополитическа подлога на САЩ и глобалистите и по този начин да ускори драстично демонтирането на глобалния неолиберален ред не само вътре във Франция, а и на ниво ЕС.
Тоест, евентуалната победа на Льо Пен и правителство на Бардела можеше да доведе до преосмисляне мястото на Франция в пост-Запада в културен, икономически и геополитически план и да ускори упадъка на международния неолиберален ред, основан на правила, базиран на едноличната хегемония на САЩ– нещо, което глобалистите и техните неолиберални и неотроцкистки протежета просто нямаше как да допуснат поради твърди високия залог, не само за Франция, а за самата Европа и оттам за света.
Ето защо привържениците на Макрон поддържаха мощна кампания за дискредитиране на Льо Пен. Те и техните съюзници постоянно говореха за заплахата от страна на „крайната десница“ не само за Франция, но и за целия Западен свят. Кампанията между двата тура беше белязана от истерична пропаганда от страна на медиите и кандидатите на левите и десните либерали за евентуална „фашистка заплаха“ за Франция. Многобройните споразумения за оттегляне в рамките на „либералния сговор“ на местно ниво между коалицията на ННФ и президентския алианс “Заедно“ направиха възможно организирането на съвместни кандидатури, предназначени да победят Националното обединение в над 200 избирателни района.
С други думи, изборната система на Франция позволи на левите и десните либерални сили да откраднат победата на националните консерватори, макар и с цената на сключването на задкулисен и противоестествен „либерален сговор“.
Цялата тази компания не изискваше изразяване на народната воля, а запазване на съществуващата във Франция система на несуверенната, олигархична, неолиберална власт, покровителствана от глобалния финансов капитал.
Това беше възможно очевидно само и единствено чрез изопачаване на действителността, защото в политическата програма на Националното обединение не е заложено нищо, което да застрашава съществуването на страната. Партията се противопоставя на неолибералния глобализъм и ислямския фундаментализъм, отстоява френските традиционни ценности и правото на национално самоопределение на френския народ, призовава за спиране на масовата миграция и смята, че чужденците налагат своите обичаи на французите, отнемат работни им места и увеличават престъпността.
И, за да се уточни, че не само медиите са се превърнали в пропаганден рупор на неолибералния глобализъм, авторът на тези редове отбелязва, че в англосаксонския университет, който посещаваше, му бе говорено в продължение на цял семестър как партията на Марин Льо Пен не е просто заплаха за „либералната демокрация“, а е лицето на новия фашизъм – преподавателят, пропагандиращ тези твърдения, без изобщо да притежава каквито и да е научни доказателства за тях, беше готов даже да сложи свастика на главата на Льо Пен и да я провъзгласи за своего рода „френски Хитлер“. Оказва се, че не само медиите в пост-Запада, а и науката му, по-специално политологията, вече е сведена до нищожна пропаганда, напълно неадекватна да обяснява политическите процеси не само на национално и наднационално, а и на глобално ниво.
На всичкото отгоре стана ясно, че “Националното обединение“ има още един грях пред глобалистите и американските неокони. Партията влезе в преговори за присъединяване към европейската фракция “Патриоти за Европа” в Европарламента, която наскоро беше оглавена от унгарския премиер Виктор Орбан. Според вестник Financial Times, ако преговорите са успешни, „Патриотите“ ще станат третата най-мощна фракция в ЕП – това би застрашило пряко съглашението между социалните либерали и десните либерали от ЕНП, които имаха наглостта да подменят вота на страните членки на ЕС за нов дясноконсервативен завой, като поставиха на ръководните позиции същите восъчни, корумпирани неолиберални фигури и по този начин само акселерираха изгниването на ЕС в сегашния му крайно вреден за националните държави вид.
Още повече, че в навечерието на втория тур на парламентарните избори във Франция британският вестник „The Independent“ публикува статия с красноречивото заглавие: „Защо политическите сътресения във Франция са победа за Путин“. С други думи, „политически сътресения“ в лицето на възхода на Националното обединение подхранват англосаксонския геополитически страх от това, че партията не е враждебно настроена към Русия, само защото се съобразява с обществените нагласи на французите, които в своята масовост са против прякото въвличане на тяхната страна с жива сила във войната в Украйна. Макар че президентът е водещата фигура във Франция, едно парламентарно мнозинство на Националното обединение и оглавявано от него правителство би направило помощта за Украйна от страна на Франция доста по-трудна.
Факт е, че нито една от водещите партии не получи абсолютно мнозинство и това постави Франция в несигурна и безпрецедентна ситуация на „висящ парламент“, отбелязва AP. Според оценката на изданието това ще доведе до това, че три политически блока с различни политически програми ще трябва да търсят консенсус по всички неотложни държавни въпроси. В опит да разреши ситуацията марионетката на глобалистите Макрон може да се опита да преговаря с левите либерали за създаване на коалиционно правителство. Идеята ще бъде т.нар. санитарен кордон срещу Националното обединение да продължи и в законодателния орган. Подобни преговори и евентуална коалиционно управление между левите либерали от Новия народен фронт и десните либерали на Макрон обаче ще бъдат трудни, тъй като във Франция просто липсва такава политическа традиция. Още повече, че самите коалиции се разминават коренно в своите възгледи по редица въпроси.
Въпреки това резултати показват, че координираната стратегия на „либералния сговор“ срещу Националното обединение, в рамките на която левите и десните либерали тактически оттеглиха кандидатите си от втория тур на изборите, пожъна резултат – от първата политическа сила на първия тур, Националното обединение се срина до трета политическа сила на втория тур.
Надеждата за някакво бъдеще на Франция, различно от това, което глобалистите са й отредели, бързо се изпари.
Важно е да се отчете какво бе заложено на карта на тези избори. Не е случайно, че данни от проучвателния институт Ipsos за социалния профил на френските гласоподаватели в първия тур ни показват, че победата на Льо Пен съдържа системно измерение. От данните става ясно, че макар партията ѝ сега да е фактическия представител на средната работна класа във Франция, под повърхността се случват много неща, като промяната в подкрепата идва от широки слоеве на френското общество. 54% от поддръжниците на „Национално обединение“ са от среди в „неравностойно положение“. Това не означава непременно, че тези хора са бедни, но със сигурност нямат висок произход. Всъщност само 21% от избирателите на Националното обединение са от „заможен“ произход. За ляволибералния ННФ тази цифра е 28%, докато 29% от избирателите му са в „неравностойно положение „.
Победата на Националното обединение на първия тур ни говори, че във Франция все пак тече съпротива срещу неолибералния глобалистки, проамерикански, олигархичен режим, воден от Макрон, която идва най-вече от средната работна класа – от белите и трудещи се французи, които се противопоставят на стремежа на Макрон да заличи напълно Франция, като е утвърди като едно постмодерно, неевропейско, деиндустриализирано, мултикултурно блато, с което глобалистите да се разполагат, както сметнат за необходимо.
Все пак марионетката Макрон беше създаден, инсталиран на президентския пост и натоварен с една единствена задача: да унищожи втората по големина икономика и първата във военна отношения държава в ЕС, дала на света неизмеримо културно и духовно богатство. Като издънка на програмата „Млади лидери“, финансирана от неолибералните глобалисти, Макрон заедно с неговото обкръжение трябваше да реализира поглъщането на стратегически важните сектори от френската индустрия от транснационалния финансов корпоративен капитал, както става ясно от статия под надслов „La république des traîtres“ („Републиката на предателите“), публикувана от френския разследващ вестник Fakir. С други думи, Макрон лиши изцяло Франция от националния си суверенитет и я превърна в геополитически придатък на американския хегемон.
На второ място, Макрон трябваше да затвърди мултикултурализма, определен от американския политолог Самюел Хънтингтън като основата на “анти-Европейската цивилизация“, в новата френска „нормалност“. За да постигне това той приоритизира мигрантското население пред собствения си народ. Заедно с това реформите на президента в сферата на икономиката счупиха окончателно социоикономическата сигурност в страната.
Наред с това националният дълг на страната при президентството на Макрон достигна исторически връх, като възлиза на 3,157 трилиона евро, което е още един показател за убогото състояние в икономическо отношение, в което се намира някогашната европейска сила. Ето защо все по изтъняващата средна работна класа в страната в по-голямата си част застава за Националното обединение като реакция срещу превръщането на Франция на страна от Третия свят. От всичко това става ясно, че Макрон е един национален предател за своя народ, който стана френски президент, само за да подложи на систематично унищожение истинските французи.
Изглежда това няма да бъде всичко от представлението на клоуна Макрон. Той ще направи всичко по силите си да се обедини с анархистки настроените, неотроцкистки сили на Меланшон. Накрая Франция може да се окаже с нова изключително неестествена правителствена „либерална коалиция“ или „френска сглобка“, сключена от десните и левите либерали в парламента, която ще бъде също толкова неестествена, колкото и „либералният сговор“, който лиши Националното обединение от победата на парламентарните избори.
Такава „сглобка“ само ще ускори процеса на разпад на френските общество и култура, ще продължи безумната антируска политика на страната в подкрепата за Украйна „колкото е необходимо“. Подобна коалиция „Франкенщайн“ би била изцяло антифренска, а до изтичането на мандата на Маркон като президент остава още 3 години. Възможно ли е дори да си представим адските поразии, които подобно политическо извращение може да нанесе на Франция?
Другият вариант е Макрон най-накрая да прояви някакво мъжко качество, при все че такова досега авторът на тези редове не е виждал, и да поеме политическата отговорност за последователното унищожение, на което подложи Франция, като подаде оставка. Така или иначе Франция се намира в страшно нестабилно положение в социално, икономическо, политическо, културно и всякакво друго отношение и това е тенденция, която не само ще продължи, но и ще се изостря. По един или друг начин тези избори за пореден път демонстрираха силата на принципа „разделяй и владей“, както и усложняването на общата системна криза в страната и липсата на хармония в обществото – на практика, това вече не Франция, а страна, наподобяваща Бананова република.
Броени дни преди втория тур на парламентарните избори във Франция европейският анализатор Жан-Жак Муние прогнозира, че страната е изправена пред „период на гръмотевична буря“. Тоест, Франция я очакват тежки дни на социален безпорядък, политическа нестабилност и икономически трусове – ето това е „новата“ страна, за която известява младият хипар от романа на Распай. Следователно е възможно да наблюдаваме в реално време целенасоченото убийството на една от най-важните европейски държави.
Старата Франция си отива, а на нейно място се възцарява „новата“ Франция, която представлява пълното заличаване на френската нация, култура и идентичност – сиреч, с Франция „е свършено“. Оттук насетне на стария френски професор, който може да бъде възприет като колективен образ на една страна, която отива в историята, може би не му остава нищо друго освен да се наслади на „финалния момент“ на своя свят. Но не и без да натисне спусъка срещу колективния образ на същите онези врагове на Франция, които показаха, че няма да отстъпят пред нищо, за да я изпратят в историческото небитие. Краят на Франция в настоящия й вид наближава. Това обаче не означава, че тя ще го посрещне тихо, мълчаливо и смирено, без да окаже съпротива – без национална борба за собственото си оцеляване. В страната предстоят интересни времена, а както гласи една китайска поговорка „пази Боже, да живеем в интересни времена!“
Последвайте нашия канал в социалната мрежа Телеграм: КритичноБГ и се абонирайте за нас в YouTube: Критично с Кардамски