В условията на мащабни геополитически, финансово-икономически и цивилизационни размествания, които определят бъдещето на човечеството, в България изминаха поредните парламентарни избори, които този път, по волята на историята, съвпаднаха с европейските.
Големият победител на тези избори безспорно е партия „Величие“ – просто резултат от близо 5 % и представителство в НС няма как да се пренебрегне. За добро или зло, тепърва ще стане ясно каква е тяхната роля в българската история. Както казва Библията за такива случаи: „По плодовете им ще ги познаете“. Но по-важното е кой е големият губещ.
Един от големите загубили със сигурност е българската социология. Засега единствената заслуга на „Величие“ е, че успя окончателно да разбие митовете, че в България се провеждат обективно социологически проучвания. Като човек, който е изучвал тази изключително вълнуваща наука, с болка мога да заявя, че социологията в България претърпя тежък и окончателен научно-методологически, практически, даже концептуален крах. Резултатът на „Величие“ просто извести „неслучайната“ смърт на българската социология. А може би поради културно-цивилизационните специфики (все пак социологическата наука се заражда през втората половина на 18-ти век в Западния свят) или пък крайно негативните последици за българските наука и образование от развръзката на Студената война, у нас социологията никога не се е състояла.
Противно на широко тръбените заключения големият загубил не е либерал-соросоидната секта „ПП-ДБ“, които загубиха нещо много повече от 200 000 гласа – те загубиха всякаква връзка с реалността, Според тях все още се намираме в онзи етап от историята, в който американският сенатор Джон Маккейн, съвсем необезпокоявано, чувствайки се Властелин на света, обяви, че Русия е някаква си „бензиностанция с ядрени ракети“. Многополюсната световна картина, в която сме поставени през 2024 г., обаче доказва точно обратното и прави подобни политически образувания излишни – бунището на историята ги зове.
Големият „злочестник на съдбата“ не е и ГЕРБ, които загубиха 100 000 гласа. Този резултат е напълно закономерен за тази неофеодална, съсловна организация от родово-махленски произход, на която й бе отредена дълги години ролята на задгробен живот на БКП, изпълнявайки компрадорската си функция да разпределя европейските парични потоци в правилните джобове. ГЕРБ едва ли някога ще възвърне някогашната си сила, характерна за съвършено различната предпандемична и предвоенна епоха, в която единственият път на ЕС според евролибералния консесус, просмукан от еврооптимизъм и неотроцкизъм, беше пътят към установяването на Европейски съединени щати. Както стана ясно от резултатите от европейските изборите, Старият континент се опитва да потегли в друга посока (което е предмет на друг разговор). С това ГЕРБ се превръща в исторически излишна структура, но не това е важното.
Така стигаме до големия загубил на тези парламентарни избори. Вече се е утвърдило като традиция в България големият губещ след такова събитие да бъде българският народ. Близо 70 % от гласоподавателите за пореден път отказаха да легитимират настоящия български политически елит. Това показва, че политическия абсентеизъм се превърнал в ендемичен за нашето общество: негласуването вече е норма. Грубо 2-ма от 3-ма българи не желаят да се ангажират с политическия процес в страната. Тоест, политиката в България е счупена, а очевидно българският народ и неговият паразитен изгнил елит живеят в две съвършено различни реалности – изгореното парче земя между тях отдавна е преминало всякакви приемливи рамки.
Следвайки логиката на демокрацията по определение, е редно да направим една доста очебийна, словесна поправка в Конституцията, за да отговаря тя на политическата действителност у нас. За да бъде нещо „народно“, то трябва да принадлежи на народа. Но предвид резултатите от последните избори, България вече не разполага с „Народно“ събрание, а просто с едно обикновено събрание, в което плутоклептократични субекти, които са тотално откъснати от волята на народа, се карат кой да получи по-голям дял от баницата. Следователно, редно е да премахнем думата „Народно“ от словосъчетанието. А можем и да я заменим с „Антинародно“, тъй като участниците в това събрание обичайно работят единствено за реализиране своите тесни интереси, но не и интересите на българския народ – оттам и олигархична форма на управление у нас.
Стигаме до извода, че резултатите от изборите далеч не са изненада. Те просто съвършено точно отразиха един от симптомите на болното ни общество днес – политическа криза. А тя е функция на системната криза в България, която след 35 години деградация, е на път да се превърне в всеобща системна катастрофа – да достигне своя летален край.
Според ЦИК право на глас имаха 6 593 275 българи. Както показват резултатите, коалицията, получила най-голям дял от вота, e ГЕРБ-СДС и тя ще претендира за съставянето на правителство.
Проблемът е, че, отчитайки ниската избирателна активност, реалният резултат на ГЕРБ-СДС не е 24,71 %, a e 8 %!
Ето в това се състои големият драматизъм на политическата нелегитимност и несъстоятелност на нашия елит, а оттам и на политическата ни система. Следвайки тази логика, втората парламентарно представена „сила“ е главното звено на българската олигархия ДПС, чийто обаче реален резултат е 5 % и половина! А либерасткият бъркоч, познат като ПП-ДБ, смятащ се за богоизбран, само защото се ползва с подкрепата на американското посолство и соросоянската секта у нас, реално има подкрепата на нищожните 4,7%!!! от общия брой на хората с право на глас. Като цяло евроатлантическият котел в България, съставляван от ГЕРБ-СДС, ДПС и ПП-ДБ, е получил само 17,7% от общата подкрепа на обществото.
В историята обичайно се случва това, което може да се случи и обратното – не се случва онова, което не може да се случи. Така на базата на тези реални 17,7% може да се случи така, че евроатлантическият ни ансамбъл да състави провоенно правителство. Към този евроатлантически балон можем да причислим и „тъмния балкански субект“, лишен от всякаква идеологическа подплънка и политическа грамотност, познат като „ИТН“, чийто реален резултат няма и 2%
Разбира се, вероятността за правителство този път е 50 на 50, тъй като световните геополитически процеси сочат, че в България вече не зависи само от „посолството“, а от „посолствата“, което създава реална предпоставка за нови избори през есента. Въпреки това, ако геополитическият императив наложи, единственото, което „посолствата“ могат заедно да „сглобят“, е евроатлантическа коалиция.
На самите български евроатлантици им липсва легитимността, смелостта и волята да се договарят сами, без намесата на външния фактор. Оттук и мракобесният извод, че няма и 20 % от българите може, съзнателно или не, да се окажат сподвижници във въвличането на българския народ в адските огньове на войната, която заплашва да се превърне в ядрен Армагедон. При такова падане в процепа на дълбоката бездна, връщане назад няма!
Време е да спрат нощните приказки преди лягане за „представителна демокрация“ и „парламентарна република“ като форма на държавно устройство, която е „записана в Конституцията“! Един млад анализатор наскоро заяви пред БНР, че очаква да се сформира правителство, защото този път залогът не бил евроатлантизмът, а оцеляването на парламентарната система. Няма нищо по-невярно от това! Стигнахме до момента, в който българската Конституция не отразява по никакъв начин българската действителност. Намираме се пред пепелището на нестаналия български парламентаризъм, тъй като парламентаризмът изначално е характерен за съвършено различни географски и културно-цивилизационни ширини, каквито са например англосакснонските – за България парламентаризмът представлява културен импорт на модерност, привнесен от Западния свят след Освобождението. Тоест, той не е автентичен продукт на българския свят. Още повече, че в резултат от загубата на Студената война, на България не й бe позволено да произведе свой собствен парламентаризъм. Сиреч, парламентарната култура у нас никога не е била – по исторически и културно-цивилизационни причини тя ни е чужда.
Следователно единствено евроатлантическият фактор може да доведе до създаването на правителство, чиято главна цел обаче ще бъде да подготви и вкара България във война, в която нямаме място. Ето защо, за родината ни в момента би било много по-неразрушително и благоразумно да няма редовно правителство. Просто, защото няма смисъл да спасяваме нещо, което нямаме, когато сме на път да изгубим всичко, което имаме – нашето бъдеще. Не става дума за това, кой какви проценти и колко депутати има, а за драматизма на бедственото положение, в коeто се намира България в обществен, икономически, политически, геополитически, даже културно-цивилизационен план!
Страната ни днес е една периферна, неофеодална, компрадорска, евроатлантическа олигархия, която е бременна с провоенна диктатура, и в която реалните решения за съдбините на народа имат изцяло външен и геополитически характер, взимат се далеч от столицата на страната и се прокарват през определени посолства, които просто „сглобяват“ властова конструкция от подръчния политически материал, независимо от крайно лошото му човешко качество и антибългарската му същност.
Следователно тези избори просто ни напомниха, че българската политическа система е дълбоко нелегитимна и нерепрезентативна, а българският управленски елит е крайно несъстоятелен, безгръбначен и изгнил. Или както красноречиво пише доц. Валентин Вацев: „Днешният елит на България е несъвместим не само с нейното развитие, но на практика е в грубо противоречие с нейното оцеляване като свободна, суверенна и модерна държава“.
Така, в крайна сметка, тези избори принципно не доведоха до почти нищо ново. Чрез тях българската олигархична прослойка просто се възпроизведе. Продължава да тегне тежката социална реалност на затворени обществени вертикални шлюзове, които не позволяват на представителите на все по-ярко очертаващия се контраелит да започнат постепенно да поемат властта у нас.
В други цивилизационни ареали като Великобритания и САЩ, както може да се види от обемния труд на проф. Kаръл Куигли за англо-американските елити, отдавна са проумели, че този процес има взривоопасен за обществото потенциал и затова трябва бъде нормализиран. Установени са социални механизми за постепенната и мирна ротация на елита като обективна историческа закономерност и цивилизационна необходимост.
В нашата родна котловина обаче явно такива жизненоважни процеси се развиват, само когато достигнем състояние на крайност – точката на пречупване, която в българската история е стигала своя връх винаги вследствие на Национална катастрофа. И отново бременната с крайности социалнополитическа ситуация на затишие пред буря у нас най-добре описва в иначе съвсем любезен тон доц. Вацев:
„…тези които трябва да си ходят, са готови за това (макар че не го желаят), а тези, които трябва да ги поканят да си ходят, все още не са готови да формулират тази покана. Формирането на българския контраелит поради различни изкуствени и естествени причини е забавено.“
Истината е, независимо от това кой какви проценти има на изборите, страната ни си остава геополитическото сърце на Балканите. Оттук следва, че без генерално разместване на световните геополитически пластове, осезаем социална и вътрешнополитическа промяна у нас остава изключително трудно осъществима, даже невъзможна. Онази зла учителка историята ни учи обаче, че големите магистрални събития, които са водили до създаването е легитимирането на качествено нови държавни субектни, са революцията и войната. Изборите сами по себе си не притежават такова свойство. Оттам и тезата на доц. Вацев, че в България предстои да настъпи следващата „Шеста българска държава“.
Но как може да се осъществи такъв преход? Единственият вътрешен субект, разполагащ с гръбнака да извърши подобен акт във вътрешен план, е вече ясно заявилият се и встъпил в своята историческа роля контраелит. Но това остава вторично обстоятелство. Първостепенното условие ще бъде промяна във външния фактор, който да индуцира необходимите вътрешни в България условия за издигането на контраелита: преформатиране на глобалното геополитическо, геоикономическо, ако щете цивилизационно устройство на нашия свят, което обаче се осъществява посредством Световна война.
След като външният фактор за нас е приоритетен пред вътрешния сами можем да се досетим, че е малко вероятно у нас да избухне революция. Ето защо, харесва ни или не, ни остава втората опция, която се е втурнала към нас под камбанния звън на Националната катастрофа – на тъмата на историческата бездна, в която, веднъж попаднали, оставаме завинаги.
Въпреки отчаянието, което блика от днешната реалност за България, в навечерието на все по-сигурното ни пряко участие в Третата световна война, не бива да изпадаме в униние. Все пак на този свят няма нищо сигурно – историята не е предрешен процес и винаги има с какво да ни изненада. Но ако искаме все пак да минимизираме зависимостта си от историческия ход на събитията, който безвъзвратно ни поглъща в своя водовъртеж, не трябва да забравяме, че ежедневните усилия на всеки един от нас имат значение.
Да, проф. Иво Христов може да е прав – България се намира в най-жалкото си състояние от своето съществуване. Но прав е и неговият учител проф. Аднрей Фурсов, според когото една от най-големите лъжи е, че от нас нищо не зависи. Той ни казва, че се нуждаем от хора с модален тип личност, която се развива само в условия на криза, в каквато се намираме в момента: „кризата калява този тип личност. В това отношение кризата може да работи както със знак плюс така и със знак минус, просто трябва да сте подготвени за това.“ Според Фурсов ако в едно общество има 7-8% от хората с модален тип личност, те повличат след себе си и всички останали.
Макар и диктатът на геополитическата динамика и историческата обективност за България да сочи към безпътица, все още прозорецът от възможности остава, ако не отворен, то поне открехнат. Може би не трябва стоим безучастно, гледайки как историята върши своето злодеяние – така тя може да се окаже наш палач. Струва си да дадем всичко от себе си, за да я направим наш другар – да пробваме да я привлечем на своя страна като неин субект, колкото и непосилно да изглежда това начинание. Все пак пребиваваме в уникални исторически обстоятелства, които предоставят такава възможност – за сегашния период е в сила лозунгът на Ленин: „Вчера беше рано, а утре ще е късно”. А и в крайна сметка вече не ни остана да загубим нищо друго освен България – тоест, себе си.
Ако България разполага с модален тип личности, идва времето, в което те ще имат своята възможност да се проявят и да поведат останалите със себе си – друга възможност историята едва ли ще им предостави. Важно е да помним думите на един от най-големите писатели, живели някога, Дж. Р.Р. Толкин: „Там, где крачка до гибел остава, там надеждата често изгрява!“ Адаптирано звучи така: преди зазоряване е най-тъмно. С други думи, ако България се намира на крачка от потъването в небитието на историята – на крачка от гибелта – не ни остава друго освен да се борим съзнателно, уверено, усърдно и отговорно за Национално си спасения и да се надяваме, че през 21-ви век Господ пак ще намери 5 минути, в които отново да бъде българин!
За автора: Лазар Лазаров е български политолог и анализатор. Завършил политология и международни отношения в Абърдийнския университет в Шотландия, Обединеното кралство. Автор на научно-академични публикации и публицистични статии.
Последвайте нашия канал в социалната мрежа Телеграм: КритичноБГ и се абонирайте за нас в YouTube: Критично с Кардамски
Редакцията може и да не е съгласна с всички тези на автора