От началото на Втората световна война (т.е. от 1 септември 1939 г.) започва да се оформя антихитлеристката коалиция. Първоначално тя се състои от Полша, Франция и Великобритания. След вероломното нахлуване в СССР на 22 юни 1941 г. Съветският съюз незабавно се присъединява към антихитлеристката коалиция. В резултат на японското нападение срещу САЩ на 7 декември 1941 г. (военната база Пърл Харбър) Съединените щати стават пълноправен член на коалицията.
Постепенно броят на страните, които влизат в антихитлеристката коалиция, се увеличава (в края на войната тя вече включва 54 държави). Но за ядро на коалицията се смятат четири държави – Великобритания, Франция, Съветският съюз и Съединените щати. На 12 юли 1941 г. е подписано съвместно съветско-британско споразумение за съвместна борба срещу Германия. Още на 18 юли 1941 г. Сталин пише на Чърчил, като го моли да отвори втори фронт: „Военното положение на Съветския съюз, както и на Великобритания, ще се подобри значително, ако се създаде фронт срещу Хитлер на Запад ( Северна Франция) и на север (Арктика)“. Чърчил отговоря бързо с отказ; писмото му е получено в Москва на 21 юли: „… началниците на щабовете не виждат възможност да направят нещо в такъв мащаб, което да ви донесе дори и най-малка полза.“
Позицията на САЩ е малко по-положителна за нас. На 7 ноември 1941 г. американският президент Франклин Рузвелт взема решение да разшири обхвата на Закона за ленд-лийз (САЩ снабдяват съюзниците си по време на Втората световна война с храни, петрол, като ги предоставят безплатно на основание, че тя е от съществено значение за отбраната на САЩ – бел.ред). и да включи в него Съветския съюз (дотогава помощ по програмата ленд-лийз се предоставя само на Великобритания и на страните, принадлежащи към Британската империя). Месец след това Съединените щати влизат във войната със страните от Оста, т.е. Германия, Япония, Италия, техните сателити и съюзници. Москва разчита, че помощта на Вашингтон ще дойде не само под формата на доставки по програмата за „ленд- лийз“, но и под формата на пряко участие във военните операции на различни фронтове (най-вече на европейския театър на войната).
Не може да се каже, че Великобритания и САЩ са съчувствали на Съветския съюз. Дори в навечерието на 22 юни 1941 г. те могат да се разглеждат по-скоро като противници, отколкото като съюзници на СССР. Достатъчно е да си спомним съветско-финландската война от 1939-1940 г. В края на краищата и Лондон, и Вашингтон подкрепят в тази война Финландия, която, между другото, е един от най-близките съюзници на Третия райх. о у англосаксонците възниква силен страх, че Хитлер ще успее да завладее цяла Европа и да я постави под свой пълен контрол. Ето защо подкрепата на Съветския съюз във войната е тактическа маневра от страна на англосаксонците, като с помощта на СССР те се надяват да ограничат прекомерната експанзионистична енергия на Третия райх.
Сталин многократно се обръща към Рузвелт и Чърчил с искания за откриване на втори фронт в Европа за противодействие на Германия и нейните съюзници. Известният съветски историк Ф.Д. Волков отбелязва, че войната е можела да приключи още през 1942 г., ако съюзниците са отворили втори фронт, за което настоява СССР (Волков Ф. Д. Зад кулисите на Втората световна война. – М.: Мысл, 1985).
Втори фронт се очаква не само от Великобритания, но и от Съединените щати. Още повече, че след нападението над Съветския съюз западните ни съюзници смятат, че той ще успее да издържи сам само няколко месеца. Така военното и военноморското министерство на САЩ в първите дни на войната оценяват шансовете за оцеляване на СССР като нищожни и смятат, че страната ще може да се противопостави на фашистите само 1,5-3 месеца (Комарков А.Ю. Проблеми на формирането на съюзническите отношения на СССР с Англия и САЩ (22 юни – октомври 1941 г.) // Най-нова история на Русия, 2012. – № 1).
Втори фронт обаче не е открит нито през 1941, нито през 1942, нито през 1943 година. Има много обещания от нашите съюзници. В допълнение към гореспоменатото съветско-британско споразумение за съвместни действия във войната срещу Германия от 12 юли 1941 г., могат да се назоват куп срещи и документи, които насърчават Москва да открие втори фронт „в най-близко бъдеще“.
Например, това е Московската конференция на министрите на външните работи на СССР, Англия и САЩ (29 септември – 1 октомври 1941 г.); подписването на Вашингтонската декларация от 26 държави за целите на войната срещу фашизма (1 януари 1942 г.); Съветско-британски договор за съюз във войната срещу Германия (26 май 1942 г., Лондон); Съветско-американско споразумение за принципите на взаимопомощ при водене на война срещу агресия (11 юни 1942 г., Вашингтон); създаването на Европейската консултативна комисия съгласно решението на Московската конференция на външните министри на Великобритания, СССР и САЩ от 1943 г. И накрая, това е Техеранската конференция, среща на Рузвелт, Чърчил и Сталин, посветена на разработването на стратегия за борба срещу Германия и страните от Оста (28 ноември – 1 декември 1943 г.).
Американските генерали извършват своята част от подготвителната работа в началото на 1942 г. Имам предвид, че през февруари 1942 г. началникът на щаба на американската армия Джордж Маршал и началникът на стратегическото планиране Дуайт Айзенхауер подготвят меморандум, обосноваващ целесъобразността на съюзническо нахлуване във Франция през Ламанша. Няколко месеца по-късно американците изготвят подробен план за десанта на съюзническите войски на френското крайбрежие през пролетта на 1943 г. Военният министър на САЩ Г. Стимсън пише следното за това: „Да не се открие навреме силен западен фронт във Франция означава да се прехвърли цялата тежест на войната върху Русия“.
Но случаят е точно такъв: Съюзниците се стремят да „прехвърлят цялата тежест на войната върху Русия“. Очевидно е, че те „протакат“ по всички възможни начини. Те се нуждаят от това СССР и страните от фашисткия блок да се изтощават и отслабват взаимно колкото се може повече. Това е циничният разчет на нашите „съюзници“ (нарочно поставям думата в кавички, защото САЩ и Великобритания не могат да се смятат за истински съюзници).
В резултат на това Хитлер изпраща по-голямата част от войските си на Източния фронт. На този фронт СССР се изправи сам срещу силите на фашистката коалиция. През по-голямата част от войната Германия държи в окупираните територии на Западна Европа (предимно Франция) от 30 до 60 дивизии, които не участват в бойни действия. В Африка нацистите разполагат с около 3-4 дивизии, които участват в бойни операции (Африканският корпус на Ромел). През септември 1943 г. съюзниците десантират в Италия и германците трябва да прехвърлят там 16 дивизии. Но на Източния фронт по различно време се съсредоточават от 190 до 260 дивизии (включително дивизии на германските съюзници).
Известният съветски и руски историк (също бивш дипломат) В. М. Фалин в книгата си „Вторият фронт. Антихитлеристка коалиция: Конфликт на интереси“ (М.: Центрполиграф, 2016 г.) пише: след войната е общоприето, че германските въоръжени сили претърпяват 70-80% от загубите на източния фронт. Но по негови оценки този дял достига 93%. Именно на Източния фронт, в битката срещу СССР, по време на войната германските войски губят 507 дивизии, а 100 дивизии на съюзниците на Германия също са напълно разбити. Общо 607 дивизии на страните от Оста!
През 1943 г. нашите войски засилват настъпателната си инициатива, освобождавайки съветската територия от врага. И ето едно знаменателно събитие: на 26 март 1944 г. войниците от 2-ри Украински фронт под командването на маршала на Съветския съюз И. С. Конев бързо форсират река Днестър и по ивица от 85 км стигат до река Прут, която е държавната граница между СССР и Кралство Румъния. Започва победният марш на нашите войски в Европа. Което сериозно разтревожва западните съюзници на СССР. Спектакълът, който ни изнасят в течение на почти три години, приключва. Съюзниците осъзнават, че трябва спешно да предприемат действия, преди цяла Европа да е станала „съветска“.
И накрая, дългоочакваното откриване на втория фронт на 6 юни 1944 г. На този ден американските, британските и канадските войски под командването на генерал Айзенхауер започват десанта в Нормандия (Северна Франция). Това се нарича още начало на Нормандската операция (друго име: операция „Овърлорд“).
До края на юли съюзниците са заели плацдарм с ширина около 100 км и дълбочина до 50 км. На 25 юли съюзниците преминават в настъпление, като започват основната атака от района на Сен-Ло. На 15 август американско-френски войски се приземяват на брега на Южна Франция. Германските войски оказват слаба съпротива и тъй като общата ситуация на Западния фронт е неблагоприятна за тях, на 19 август започват да се изтеглят от територията на Южна Франция.
Дейността на френските партизани се активизира в окупираните територии. На 25 август съюзниците, с подкрепата на партизаните, освобождават Париж. На 28 септември германците започват да се оттеглят от Северна Франция към укрепената линия Зигфрид. Придвижването на съюзниците не е много бързо. Едва към средата на март 1945 г. американските, британските и френските войски достигат Рейн и създават плацдарми край Ремаген и южно от Майнц. През нощта на 24 март съюзниците форсират на широк фронт Рейн, заобикалят югоизточната част на Рур и в началото на април обкръжават 29 германски дивизии и една бригада.
Англо-американските войски продължават бързото си настъпление във всички направления. През втората половина на април и началото на май съюзниците достигат Елба, окупират Ерфурт, Нюрнберг, навлизат в Чехословакия и Западна Австрия. На 25 април американските части се срещат със съветските войски край Торгау (събитие, известно като „срещата на Елба“). По същество в този момент и в тази точка Източният и Западният фронт се сливат. Това е краят на Третия райх. На 30 април се извършва самоубийството на Хитлер.
В началото на май британските войски достигат Шверин, Любек и Хамбург. Съюзниците превземат цялата южна Германия и западната част на Австрия. На 8 май германският генерал Алфред Йодл подписва акта за безусловна капитулация на германските въоръжени сили. Войната в Европа приключва.
Загубите на съюзниците на Западния фронт възлизат на 209 672 войници и офицери (убити + ранени + изчезнали), от които 36 976 са убити („Хейстингс, Макс. Овърлорд: Денят D и битката за Нормандия. Ню Йорк: Vintage Books, 2006 г.). Разбира се, загубите не са незначителни. Но те бледнеят на фона на загубите ни на Източния фронт. Общите загуби на въоръжените сили на СССР (убити + осакатени + безследно изчезнали), по различни оценки, варират от 8,67 млн. до 10,92 млн. души (С. Н. Михалев, Човешките загуби във Великата отечествена война 1941-1945 г. (статистическо изследване). – Красноярск, 1997 г.; Великата отечествена война. Юбилеен статистически сборник. – Москва: Росстат, 2020; Ерлихман В. В. Загубите на население през XX век. – Москва: Русская панорама, 2004). Естествено, Съветският съюз е имал загуби и в Далечния изток. В резултат на бързо развиващата се война с Япония ние губим 12 000 души във вид на загинали и безследно изчезнали. По този начин повече от 99% от всички наши военни загуби са на съветско-германския фронт и тези загуби са десетки пъти по-големи от аналогичните загуби на нашите съюзници на Западния фронт.
Съществуват сериозни аргументи, че още в края на февруари 1945 г. съюзниците влизат в отделни преговори с военното ръководство на Третия райх. Онези, които подготвят и разпалват Втората световна война, не разчитат на териториалното устройство на Европа, определено от решенията на Ялтенската конференция през 1945 г. Американският президент Франклин Рузвелт подписва тези решения и по всичко личи, че е готов да ги изпълни.
Въпреки волята на американския президент (и по всичко личи, тайно от него) започват отделни преговори с германците (операция „Изгрев“; тя е отразена в съветския филм на Юлиан Семьонов „Седемнадесет мига от пролетта“). А на 12 април 1945 г. Франклин Рузвелт умира. Или по-скоро си „ отива“ (сериозните историци нямат съмнение, че американският президент е убит). Хари Труман (който преди това е бил вицепрезидент) става господар на Белия дом. Труман започва рязко да променя политическия курс на Америка. Някои историци дори твърдят, че Студената война срещу СССР започва не през март 1946 г. (прочутата реч на Чърчил във Фултън), а на 12 април 1945 г.
За отбелязване е, че Труман публично обявява циничното си отношение към войната и Съветския съюз два дни след вероломното начало на войната срещу СССР (по това време той е сенатор от Мисури): „Ако видим, че Германия побеждава, трябва да помогнем на Русия, а ако Русия побеждава, трябва да помогнем на Германия и по този начин да ги оставим да избият колкото могат повече хора, въпреки че в никакъв случай не искам да виждам Хитлер като победител“ („ New York Times“, 24.06.1941 г.).
Зад гърба на Сталин (а може би и на Рузвелт) се подготвя „договор“ между „съюзниците“ с Хитлер. От американска страна преговорите се водят от Алън Дълес, бъдещия първи ръководител на ЦРУ, а по това време един от ръководителите на Службата за стратегически услуги на САЩ, който оглавява Центъра на Службата за стратегически услуги в Берн (Швейцария). За щастие не се стига до споразумение за съвместни действия на англосаксонците и германците срещу СССР. Но договорка, че Третият райх няма да окаже съпротива (или поне голяма съпротива) на нашите съюзници на Западния фронт, очевидно е съществувала. Това може ясно да се види от статистиката за загубите на Западния и Източния фронт през последните месеци на войната.
Последвайте нашия канал в социалната мрежа Телеграм: КритичноБГ и се абонирайте за нас в YouTube: Критично с Кардамски