Трябва да започнем от думите на Андрей Коробов-Латинцев относно тоталната мобилизация като концепция на Юнгер и да преминем от самия модел на Юнгер, който е очевиден и в известен смисъл не изисква самостоятелно задълбочаване. Юнгер е изключително ясен мислител, много афористичен. Той изразяваше всичко, което искаше в творбите си. Даже коментарите към тях не представляват особен интерес, доколкото той ясно е казал това, което е искал да каже.
В стотомния труд на Хайдегер има един том, който представлява преиздаване на труда на Юнгер с бележките на Хайдегер в полетата. Но това е много интересно, защото тук виждаме мисълта на Юнгер, поставена в многоизмерната и ментална интелектуална вселена на Хайдегер. И ако се обърнем към идеята на Юнгер за тотална мобилизация в духа на Хайдегер, получаваме екзистенциална теория за мобилизацията.
Ако прочетем тезата за тоталната мобилизация в контекста на Хайдегер, ще получим следното: тоталната мобилизация е превключване на режима на съществуване.
Според Хайдегер има два начина на съществуване на Dasein: автентичен и неавтентичен. Когато Dasein, тоест нашето човешко присъствие, мислещото присъствие в света, задава въпроса какво е битието, обръща се към своята същност и се изправя лице в лице със смъртта (именно смъртта е основният екзистенциал на Dasein, тя е пред лицето на смъртта, в която Dasein съществува напълно), тогава той съществува автентично.
Това може да се нарече както пълна мобилизация на екзистенциално ниво, така и това, което аз наричам пробуждане. Това по принцип също е в духа на класическата философия.
Не може да се случи без контакт със смъртта, просто защото винаги е състояние на лице в лице със смъртта. Философията, животът, културата, изкуството започват от това състояние, защото няма произведения на изкуството, литература, философия, няма живот като цяло, който да не произтича от това фундаментално пробуждане, от акта на поне момент на автентично съществуване на Dasein. Следователно, ако тоталната мобилизация трябва да се разбира по този начин, тя означава, че обществото променя начина си на съществуване от непробуден, неавтентичен към автентичен.
Примерът с днешното отношение към СВО просто очертава „водораздел“ между два типа съществуване: автентично и неавтентично. Тези, които са вътре в СВО, тези, които са призовани на фронта, независимо дали са в тила или в пряк контакт с врага, екзистират автентично. А тези, които се отвръщат, обръщат гръб на СВО, на тази война, тези екзистират неавтентично.
Така че някои са мобилизирани, а други не. Някои са пробудени, други са в дълбок сън. Това няма да ги освободи от пришествието, от смъртта. Но ще ги освободи от това да обърнат лицето си към смъртта. Ето това прииждане, което получава спящият, идва отзад, защото спящият обикновено бяга от него, но този, който е пробуден, той получава пряк удар. Това е неговата съдба в известен смисъл, може би много страшна съдба.
Така че имаме работа с доста специфично състояние. Ницше говори за това, когато беше на фронта и видя пробудени хора. Той мислеше, че ще останат така и с изненада установи, че когато войната свърши, хората отново заспаха. Воините заспаха, героите заспаха, хората, които се пробудиха, заспаха отново: това е временно състояние, но е безценно състояние. Това е екзистенциално състояние.
Ако се приближим до екзистенциалната теория на обществото (в Черните тетрадки на Хайдегер тази теория е очертана в основните си очертания), тогава можем да кажем, че всъщност Dasein не е уникален за всеки индивид. Няма Dasein на пробудените хора и Dasein на непробудените хора – това е едно и също Dasein. Но тя съществува по един или друг начин. И тук говорим за много деликатен баланс. Когато Dasein съществува по-автентично, пропорциите се изместват към пробуждане и обществото се събужда, настъпват необратими промени в съществуването: възниква нова философия, нова култура, нова поезия, нов начин на живот, нов човек. Говорим за значителна част от Отечеството, просто значима, без значение елит или обикновени хора.
По мое мнение ние се намираме в състояние 50/50, т.е. значителната част от руското общество е наполовина заспала и наполовина будна.
Разбира се, преди това, ако го сравним със състоянието през 1990 или 2000 г., можем със сигурност да кажем, че обществото е заспало, в напълно неавтентично състояние: нямаше история, нямаше смисъл, само пълно подсмърчане. И ако на този фон се появят някакви пасионари, те не променят нищо. Ако има някой пробуден, той, подобно на Касандра, говори за реалността, докато обществото спи.
А сега в това значимо ядро настъпва частично пробуждане. И то е много важно. Но то балансира на много тънка граница. Още малко и ще се събудим. Малко по-малко сила и ще заспим. И това, разбира се, се отразява на армията и на хода на военните действия. Това е нашият живот, това е животът на нашия народ, нашето общество днес. Това се отразява в културата: всеки клип, всяко съобщение от военен кореспондент, всеки стих на Долгарева, всяка загуба и всяка печалба променя този баланс пред очите ни.
В това отношение имаме мобилизация, но тя не е тотална. Става дума за критична маса. Сега сме 50/50. Събуждаме се малко – и това се вижда във всичко. Малко от това равновесие преминава в сън – и отново сривът, промяната на дневния ред и всичко неавтентично, отново изпадаме в дълбок сън. Стоим на ръба, на границата, както каза Даша, на границата между автентичното и неавтентичното екзистиране.
Но тук можем да си спомним, че самият Dasein, според Хайдегер, е тази граница. Нашето съществуване е на тази граница. И този баланс между автентично и неавтентично е нашата граница, която разделя частичната мобилизация от тоталната. Или включването на екзистенциалното измерение на войната или техническото измерение на войната. Има хора, които са възприели тази война като своя война, което означава, че са се пробудили, което означава, че са напълно мобилизирани. А има хора, които дори да участват в нея, остават някъде отстрани, не я пускат в себе си и спят, бидейки на фронтовата линия. Всъщност сега имаме работа с ясно изживяване на екзистенциалната теория на хайдегеровото героично общество.
И екзистенциалното оправдание изобщо не зависи от това за каква война става въпрос. Ако има съществуване, тогава ще има сблъсък със смъртта, защото всички сме смъртни. И няма значение дали ще я намерим в Африка, както я е търсил Николай Гумильов, или в битките на Първата световна война. Тоест не войната е тази, която пробужда, а автентичното съществвуане, което търси този опит. И го намира навсякъде. Това е много важно. В това екзистенциално обосноваване на СВО не сме казали нищо за врага, а и няма нужда да говорим за врагове, защото с когото и да воюваме, би трябвало да кажем същото. Защото в този случай от онази страна е смъртта, а нашата страна говори с нея. Тази екзистенциална теория за войната е приложима към всяка война, в която става въпрос за пробуждане и пълна мобилизация.
С кого воюваме?
Метафизичните интуиции трябва да се споделят. Трябва да обръщаме внимание на метафизичните изрази. С кого воюваме? С кого воюваме е много странно явление. Според мен за първи път в нашата история сме във война с Враг. Имам предвид с враг с главна буква. За първи път се изправяме срещу сили, които с пълно основание, а не метафорично, могат да бъдат признати за такива, които са извън човешките пропорции, т.е. извън пределите на човечеството.
Когато воювахме с Тевтонския орден, те бяха християни от друга деноминация, бяха хора от традиционно общество. Когато воювахме с поляците, те бяха католици, култура, близка до нас. Лев Сапиеха дори имаше идеята за обединяване на три вероизповедания, въз основа на славянската мисия на протестанти, католици и православни. Такива комунистически, но християнски намерения във всеки случай.
Когато воювахме с Наполеон, воювахме с един доста жесток модерен буржоазен свят, буржоазния Запад.
Това е по-сериозно. Имаше още врагове. Когато воювахме с Хитлер, беше съвсем страшно, защото там не оставаше място за съществуване на нацистките планове.
А сега сме във война с нещо, което е много по-страшно от Хитлер. Воюваме с това, което се нарича абсолютен враг. Преди това беше относителен враг. Но сега това е абсолютен враг. И никога в нашата история не е имало такъв враг. И това променя всичко.
Какъв е този враг? Това е съвременният постмодерен глобалистки Запад, който от своя страна е резултат от формирането на Европа на Новото време. Тоест, през последните 500 години Европа на новото време се е насочила към Джо Байдън, Камала Харис, Антъни Блинкен. Това е резултатът от световната история. Следващите, които ще последват, са постхуманистичните същности, киборгите.
Както каза Дона Харауей, това е ктулуцен, има кръстоска между целофанови торбички, октоподи или жени, които живеят в този вид постапокалиптична кибритена тиня. Киберфеминизмът вече ефективно слага край на човешкия вид (постхуманизъм, трансхуманизъм, сингулярност). Последното преходно състояние от човека към водораслите са западните глобалистки кръгове.
И тук възниква един много интересен момент: тези глобалистки кръгове се разяждат, разпадат се, гледаме техните култури, културата им не издържа, тя се подхлъзва, те не могат да кажат нищо, човешки те деградират, трансджендър парадите вече затрудняват разбирането с какъв вид си имаме работа.
В тях няма икономически обещания. Този свят вече не съблазнява никого. И се създава впечатлението, че някакъв старчески халюцинаторно-разлагащ се мозък създава някакви последни картини от Запада и съответно ние, които не сме достигнали такава степен, много по-традиционни сме, се борим с тази крайна форма на израждане и за нас е необходимо само да не губим човешкото си достойнство и да не се поддаваме на тази непривлекателна картина, и ще ги победим. Защото ние сме здравето, а те са болестта.
Ние не сме толкова стари, ние сме млади народи, както казваха нашите славянофили. И тук има един интересен момент: някъде сме подходили по този начин, подходили сме към началото на СВО – трябва да проявим някаква доблест, твърдост и то ще падне от само себе си, защото всички тези гей паради срещу нас, срещу руските силни мъже, мрачни и намръщени, няма да могат да издържат дълго.
Всъщност се оказа, че това не е така. Имам точно такова видение, че изпод това рушащо се, разпадащо се човечество се появява някакъв кътник, някакъв прът, лазерен лъч от черна светлина, черна антисветлина, в който Украйна напълно се разтваря. И е безполезно да говорим за братски народи, защото те не съществуват. Защото черната светлина, която изведнъж започна да бие изпод тази западна развалина, ги смля. Когато те крещят и пищят, това е нещо съвсем друго, това вече не е народ, това вече не са врагове. Те просто не съществуват.
Но на тяхно място стои враг, просто враг, същият този истински, абсолютен враг на човешкия род, към който трябва да се прилагат само теологични категории. Той се оказа изключително силен. Изведнъж ние, изправени пред този боклук, започнахме да се отдръпваме, започнахме да треперим, изведнъж самите ние се оказахме в някакво странно състояние. А ние се чувстваме здрави, те със сигурност са болни, но изведнъж болестта започва да побеждава, и то не онази изхабена болест, а нещо друго избухва изпод тези маски. И изглежда, че в тази война от другата страна има сила с няколко измерения по-жестока, с по-твърди ребра, отколкото се очакваше.
Изглеждат неавтентични, либерализмът ги е пленил, всичко човешко е рухнало, те се готвят за последната мутация, прехвърляйки последната си сила на ИИ. Но откъде имат толкова много сила? Това не е тяхната сила. Когато ги гледаш, те почти не говорят, но когато се наложи да излъжат, изведнъж дребните им трепети, жалки, нечовешки, се превръщат в бясна симфония. Превръщат се в музиката на сферите. Така че имаме работа с много сериозно явление, което означава преминаване на човешката цивилизация с едно измерение по-ниско. Мислехме, че това е дъното, но се оказва, че не е така. Под дъното има нещо друго.
Тоест от другата страна, от материята, от колапса, от нищото, от другата страна на нищото, някой живее. И тази поява на адски пейзажи, които се откриват сега, напълно променя цялата карта на тази война. Имаме работа с нечовешки фактор, който се проявява много жестоко. И тъкмо нашите норми там – здрави мъже, братска солидарност, неизгубени етични чувства, любов към родината – се разбиват на такъв риф, остър, черен, изваден изпод земята.
И ние се намираме в много интересна ситуация: просто не можем да победим тази сила, като просто нормализираме или запазим нещо човешко в нечовешка стихия. Защото просто ще бъдем смазани. Най-напред ще открием, че този черен лъч прониква в нас, че той действа не само отвън, но и отвътре, парализира централата, хипнотизира центровете за вземане на решения, действа от всички страни върху нас и всъщност пробудените хора се намират като между чук и наковалня.
Човешката съпротива с всичките си цели се оказва в много трудна ситуация, хваната между тези черни клещи отвътре и отвън. Тук към екзистенциалното пробуждане се добавя друго фундаментално измерение. Войната става наистина есхатологична и метафизична, защото ако имаме работа с него, с истински враг, тогава не можем да го победим сами, без Божията помощ. Нуждаем се от някой друг, освен от нас самите, освен от нашите подвизи, нашата мобилизация, и този някой друг е в състояние да разтвори този невероятно черен кристал.
Когато говорим за предателство или за неадекватни решения, или за непробудено общество, всичко това е вярно, но това са грешни думи. Тук се крие нещо много по-сериозно и дълбоко; в тази война има истинско тайнство. Има екзистенциален характер, има и вертикален характер. Направих няколко публикации, изказвания по тази тема: много хора реагират живо, много хора го усещат, но, разбира се, последните формули на тази метафизична картина все още не са оформени. И думите на Даша, мислите ѝ за границата също ще помогнат, защото в Украйна си мислехме, че се борим с враговете си, а се оказахме в ада. Това е границата между мира и ада. А ние определено не бяхме подготвени за това: за да се борим с ада, ни трябват други методи.
Тази граница е не само екзистенциална, но и метафизична и есхатологична. В тази есхатологична граница на практика има разчленяване, разслояване на всички в тези два лагера. Някои са въвлечени в този водовъртеж от черен цвят и просто изчезват там, защото вече не е възможно да се говори с врага или със западняците. От 14 г. насам е невъзможно да се говори с украинците, с тях се е случило нещо много фундаментално. Не може да се каже, че това е пропаганда. Когато са започнали да скачат, нещо се е случило с тях, тоест някой е влязъл в тях. От този момент нататък те превключиха режима на екзистенциализъм на метафизично безумие изобщо. Но западняците също са загубили всички ориентири. Всички те се намират под този лъч.
Но онези, които са издържали, сега са озарени от някаква светлина. Светлината идва от хора, които могат да си позволят да критикуват Байдън или доставките на оръжие за режима на Зеленски. Те я изразяват внимателно и предпазливо, но това не е просто гражданска или геополитическа позиция – това е нещо съвсем друго, т.е. всичко придобива характер на мистерия. Много е важно да се обсъжда всичко това с хора, които мислят и воюват, защото тук са много важни и двете части, двете формули: да бъдеш там, на границата, непосредствено, и да придобиеш възможността да мислиш задълбочено за това, което се случва. Истинската философия се ражда там, където тя става тотална, и ако е просто разсъждение, зад което не стои нищо и за което не е платено с нищо в живота, то не е философия. Ето защо Ницше е казал, че книгите трябва да се пишат със собствената кръв, в буквален и преносен смисъл.
Последвайте нашия канал в социалната мрежа Телеграм: КритичноБГ и се абонирайте за нас в YouTube: Критично с Кардамски