В последните близо 35 години през т.нар. „Преход“ или Национална катастрофа, както е по-правилно да се нарече този период, станахме свидетели на една от преките и крайно пагубни последици от края на Студената война, който отново нареди България сред губещите. Като загубила тази война – по своята същност една световна война – страната ни беше лишена не само от националния си суверенитет, а оттам и от автентичен вътрешен политически процес, но и от това сама да определи своята форма на държавно управление.
В резултат на това често чуваме как представителите на псевдополитическата, европаразитна и „либерална“ плутоклептокрация (съчетание на управление на заможните и престъпниците) оправдават антибългарските си действия с цел лично облагодетелстване с думите „в името на демокрацията“. Наред с това редица лакеи от българската соросоидна, псевдоанализаторска грантология се надпреварват в телевизионните студия да тръбят, колко е важно България на всяка цена да продължи да брани „демократичните ценности“. Но, слушайки всички тези откъснати от българската и световната реалност кукли на конци, е редно първо да си дадем сметка за това, какво всъщност представлява демокрацията. И тогава да си отговорим на жизненоважния въпрос дали след 35 години в състояние на “преход“, живеем в демократични държава и общество.
Докато бях студент в Шотландия, често попадах на „академична“ литература на самозвани български и чуждестранни „учени“, където се твърдеше, че България търпи „преход“ от комунизъм към либерална демокрация. Това беше един от онези моменти, в които всеки здраво стъпил човек на земята може да установи, че, за огромно съжаление, съвременната западна наука, позната като политология, е напълно скъсала с реалността, и е сведена до псевдонаучна пропаганда.
Има ли в България либерална демокрация? За да отговорим адекватно на този въпрос, първо трябва да определим какво представлява демокрацията и най-вече съвместима ли е тя с либерализма като политическа идеология. Тъй като този въпрос е достоен за написването на обемен научен труд, стига да кажем само, че красноречивият и еднозначен отговор на въпроса е „не“.
Простичко казано, политическата идеология на либерализма, базиращата не са политическата теорията на либерализма, представлява разказ за края на света, който поставя в центъра индивида и постигането на неговата безгранична свобода като крайна цел. Всички останали политически и икономически принципи на либерализма са подчинени на тази цел – тоест, индивидът е мярката за всичко. Това означава, че либерализмът преследва премахването на всякакви бариери от пътя на индивида в постигането на неговата пълна свобода като държавните регулации, социалните, класовите, религиозните, съсловните йерархии и др. Важно от гледна точкa на целите на либерализма е, че защитава моралната цел на утвърждаване равенство между индивидите най-вече по отношение на техните възможности.
Истинската демокрация като на форма на управление, от своя страна, не преследва подобна морална цел. Тя произтича от управлението на Перикъл още в Древна Гърция. Ето как определя той демокрацията, цитиран от великия древногръцки историк и учен, Тукидид (2, 37, 1):
„Нашият държавен строй се нарича демокрация, защото държи сметка не за малцинството, а се съобразява с интересите на мнозинството. “
От съчетанието на либерализма и демокрацията в наши дни се твърди, че в Западния свят обществата живеят в „либерална демокрация“. Точно за този феномен американският политолог Франсис Фукуями обяви гръмко след края на Студента война, че е победил комунизма като най-висшата форма на държавно управление – така според неговата утопична халюцинация е настъпил „краят на историята“. Проблемът обаче е, че либералната демокрация е представителна по своята същност – тоест, тя изключва прякото налагане на волята на народа или на мнозинството, а на тяхно място създава и опосредства социално-политически институции, чиито представители биват избирани от гражданите и упражняват власт, черпейки своята легитимност от „честните и прозрачни“ избори. Либералният елемент в този вид демокрация води до защита правата на малцинствата, било то етнически, религиозни или други малцинствен групи, като протекция срещу тиранията на мнозинството.
Въпреки това, както става ясно от думите на Перикъл, самата си същност демокрацията черпи от волята на народа, явяващ се мнозинство. Неслучайно думата има гръцки произход от „демос” (народ) и „кратос“ (власт) – сиреч, „власт на народа“ или „народовластие“, което е еквивалент на римското „vox populi – vox Dei“ – „глас народен – глас Божи!“
Излиза, че в сърцевината на либерализма стои идеята за неограничената свобода на индивида, а в тази на демокрацията – реализиране волята на мнозинството. Следователно, либерализмът като политическа идеология и демокрацията като форма на управление са изначално несъвместими. В такъв случай можем да определим либералната демокрация, която зачита волята на малцинствата, а не волята на мнозинството, като всичко друго, но не и демокрация – тя се изражда в чиста „тирания на малцинствата“.
Нещо повече, както пише руският политически философ Александър Дугин в своята книга „Четвъртият път“, заради тази си природа, всяка демокрация винаги включва едни хора в политическия процес, но изключва други и това е фундаментална черта на всеки един вид демокрация, включително и на либералната. В този ред на мисли демокрацията по никакъв начин не признава онова индивидуално равенство, което представлява моралната цел за либерализма. Излиза, че в термина „либерална демокрация“ има дълбоко несъответствие – по скоро можем да го определим като политологичен нонсенс.
От всичко казано дотук все още ли може да се твърди, че в България има някаква форма на демокрация, било то и либерална? Отговорът би бил, че ако наистина искаме да живеем в истински демократично общество, волята на мнозинството винаги трябва да се транслира в закон, макар и било то за сметка на интереса на малцинството/вата, тъй като това е заложено в основата на демокрацията. За съжаление, идеална форма на държавно управление не съществува. Неслучайно един от водещите мислители в епохата на Просвещението, философът Жан-Жак Русо, пише:
„Никога не е имало и няма да има истинска демокрация в строгия смисъл на думата. Против естествения ред е мнозина да управляват, а малцина да бъдат управлявани.
Демократичното управление би могло да съществува само при общество от богове. Едно толкова съвършено управление не е за човеците.“
В този ред на мисли можем да установим, че днешната форма на държавно управление у нас е всичко останало, но не и „демократична“. Как мнозинството от над 60 % редовно негласуващи на парламентарните избори е признак на едно демократично общество, в каквото се твърди, че живеем от близо 35 години? Къде тук бива реализиран интересът на мнозинството, за който говори Перикъл, за да имаме основания днес да наречем България демокрация?
Простете моя демократоскептицизъм, но днес в България се налага волята на онова либерастко, ялово, плутоклептократско малцинство, което живее на гърба на мнозинството от българите. Това малцинство, което се възпроизвежда от парламентарни избори на парламентарни избори, гледа на себе си като на „политическия елит“ на страната и се държи като богоизбрано. Макар и да разполага с политическите, финансово-икономическите и правните лостове за налагане на своята воля, тази малцинствена паразитна клика е по волята на мнозинството несъстоятелна, нелегитимна, непредставителна и антибългарска, точно защото действа в ущърб на интересите на мнозинството – на интересите на българския народ. Всичко това прави днешната политическа система у нас счупена, защитниците й – платени псевдодемократи, а устройството й – олигархично със силни неофеодални и компрадорски елементи.
А, както добре знаем от обемистия и позабравен, но винаги актуален и фундаментален философски труд „Държавата“ на първия политолог, живял някога, Платон, всяка олигархия бива наследена от своята диктатура – в българския случай диктатура на плутоклептократското, либерастко малцинство. Това е бавно прокрадваща се, пълзяща диктатура, която, както вече стана ясно, неизбежно следва след повече от 30 години плутоклептокрация. Такъв би бил закономерният ход на историята за България в резултат на последната ни Национална катастрофа.
В заключение, повече от ясно е, че в България няма либерална демокрация. Въобще явлението „либерална демокрация“, както е илюстрирано по-горе, е изпълнено както с теоретични фундаментални и непримирими противоречия, така и с реални проблеми, които впрочем бият доста на очи в Западните общества, където се твърди, че този тип демокрация е довел до утопичната халюцинация на Фукуяма, наречена „края на историята“.
Не, либералната демокрация днес е просто едно идеологическо клише, сведено до залъгалка за масите – в пост-модерния и пост-капиталистически свят, в който вече пребиваваме, то е напълно лишено от съдържание и стойност.
Още по-сигурният извод обаче е, че у нас няма и истинска демокрация. Точно обратното – волята на малцинството се реализира за сметка на тази на мнозинството и в негов огромен ущърб. У нас има само една единствена демокрация и това е криворазбраната – такава, каквото я разбират, или по-скоро изопачават за своя собствена изгода, представителите на либерастката, продажна, антибългарска и елитарна плутоклептокрация, подкрепяна от соросоянската псевдоанализаторска грантология. Следователно, криворазбраната демокрация у нас е демокрация само за онова малцинство от 10, не повече от 20 %, от българското общество, което я използва като средство за задоволяване нуждите на дебелото си черво. За всички нас, които сме изключени от тази прослойка, това е диктатура на антибългарското малцинство. Толкова за несъстоялата се българска демокрация.
Очертаващата се мрачна картина не бива да ни обезсърчава. Ако липсата на реализиране политическата воля на мнозинството от българите днес е зло, то трябва да си припомним поговорката, издържала проверката на времето и създадена от любимия наш народ точно за такива случаи: „Всяко зло за добро“. Както твърди доцент Валентин Вацев: “Когато няма добро, злото също може да помогне – това е печална истина, до която животът ни води“. Предстои да видим и доброто, до което това зло ще доведе, а този момент неумолимо наближава.
За автора: Лазар Лазаров е български политолог и анализатор. Завършил политология и международни отношения в Абърдийнския университет в Шотландия, Обединеното кралство. Автор на научно-академични публикации и публицистични статии.
Последвайте нашия канал в социалната мрежа Телеграм: КритичноБГ и се абонирайте за нас в YouTube: Критично с Кардамски
Редакцията може и да не е съгласна с всички тези на автора