В някога „братска“, а сега антируска България, има поредна криза на властта. Най-вероятно в близките дни ще бъдат обявени нови избори, след чиито резултати българите ще получат ново правителство. Повечето от тях са категорично против военната подкрепа за Украйна и въвличането в конфликт с Русия. Но дали това мнозинство е способно да промени нещо?
Ако равнището на демокрация се измерваше с честотата на изборите, България щеше да има най-много демокрация в момента. Правителството там се избира средно на всеки шест месеца: републиката е изправена пред шестата си парламентарна кампания в рамките на три години. Все още не е сигурно, но е вероятно: проевропейските русофоби нагло се отърваха от проамериканските русофоби, което теоретично дава шанс за власт на тези, които все още не са русофоби.
Тази ситуация (която самите българи възприемат не като триумф на демокрацията, а като бъркотия) възникна, защото сегашният набор от политически сили не се вписва в законодателството за формиране на властта. Нито един от възможните съюзи не разполага с мнозинство, а тези съюзи се сглобяват не толкова на идеологически принцип, колкото на личностен, когато непримирими врагове стават политици, които в много отношения са близки във възгледите си.
Както и в много други страни от ЕС, в България по-голямата част от властта принадлежи на министър-председателя и правителството, чиито решения трябва да бъдат одобрени от коалиция в парламента – Народното събрание. След всеки нов избор в Народното събрание се кръстосва таралеж със змия- събират се дори антагонистични партии, но тяхното потомство – управляващата коалиция, както често се случва при хибридизацията, не живее дълго.
Когато тази продължителна криза се припокрива с избухването на СВО и новата Студена война, българските проблеми вече не са чисто български – намесва се Западът.
България играе важна роля в снабдяването на Украйна заради достъпа си до Черно море и значителните арсенали от оръжия съветско производство, които ВСУ умее да използва. Бързото прехвърляне на арсеналите в Киев беше възпрепятствано от нестабилната структура на правителството и съпротивата на сили, които не харесваха самата идея за въоръжаване на Украйна и скъсване на последните връзки с Русия (предимно социалисти и националисти от партия „Възраждане“).
На последните предсрочни избори – петите от 2021 г. насам – в парламента отново попаднаха неподходящи хора, които можеха да работят заедно. Те щяха да бъдат много по-щастливи да се бият помежду си или дори да си удрят шамари, но висшите им другари в Брюксел, с известно участие от Вашингтон, ги хванаха за гушата и им казаха да преговарят, защото залогът беше военна конфронтация с Русия, а никой сериозен човек не се интересуваше от българските симпатии и антипатии.
Бойко Борисов
Правителството, което доскоро ръководеше страната, се състоеше от няколко партии, от които има две основни. Първата е ГЕРБ („Граждани за европейско развитие на България“), оглавявана от Бойко Борисов. Той е дългогодишен министър-председател, бивш военен, заклет русофоб (станал такъв много преди разрушаването на отношенията между Русия и ЕС), почитател на САЩ и, според значителен брой българи, корумпиран и мафиот. Именно неговото дългогодишно управление предшества началото на политическата криза в страната.
Втората партия е „ПП“ („Продължаваща промяна“) на Кирил Петков, създадена около идеята за отстраняване на Борисов от властта, антикорупционни чистки и реформи „за благото на народа“, изчистена от идеологическа украса. „Правителството на технократите“ на Петков обаче се оказа и правителство на мошениците: премиерът и близки до него министри организираха схема за изпращане на оръжие на ВСУ тайно от колегите си и против мнението на мнозинството от населението.
Кирил Петков
За разлика от Борисов, Петков не е изявен русофоб, но това е още по-лошо, тъй като е подвеждащо. Прагматизмът на отличника, обичан много от еврокомисарите в Брюксел, се изрази в постигането на резултата от организирането на изпращането на оръжия за Украйна, без характерните за Борисов истерии да направи същото „на всяка цена“.
Тези двамата се мразят, но от гледна точка на външнополитическата ориентация и двамата са западняци, така че се подчиняват на заповедта на своите старши другари да станат приятели. Компромисът беше формулиран под формата на това, че нито Петков, нито Борисов ще се върнат на премиерското кресло, а самото кресло ще бъде преходно: първо ще управлява човек от едната партия, а след девет месеца – от другата.
Така кабинетът беше оглавен от Николай Денков, физикохимик от ПП, а Мария Габриел от ГЕРБ стана негов заместник и ръководител на външното министерство. Тяхното правителство най-накрая уреди всички формалности, свързани с доставките на оръжие за Украйна, и през март 2024 г., след дълги отлагания, първият влак с бронетранспортьори беше изпратен там. След това деветте месеца, дадени ѝ от Денков, изтекоха, но Габриел внезапно научи, че няма да ѝ бъде позволено да заеме премиерското място: партията ПП се беше отказала от предишните си споразумения и не се вписа в „пренареждането“.
С други думи, Борисовците просто бяха изхвърлени, когато проблемът с оръжията, който интересуваше ЕС и НАТО, беше решен. Това е подла постъпка в духа на Петков, но ГЕРБ не са от политиците, които могат да бъдат съжалени.
„ПП“ се опитва да представи случая така, сякаш хората на Борисов пречат на антикорупционните реформи – а би било странно, ако не бяха, предвид мафиотско-олигархичния характер на властта му. Но само българите се интересуват от това как всъщност се е случило, както и от подробностите на текущата процедура с опитите за съставяне на правителство без нови избори.
Ще има поне още два опита. Единият със сигурност ще се провали по волята на Петков, който ще си направи самоотвод, а вторият е 99% сигурен, защото никоя друга сила не може да състави коалиция по свой вкус, освен ако преговорите в парламента не произведат особено чудовищно чудо на хибридизацията, което така или иначе няма да продължи дълго. Затова българите ще трябва да гласуват отново на избори и да теглят отново картите от вече изтърканото и отегчено тесте с политически типове, а местните цигани ще трябва да отгатнат кой е царят – диамантеният финансист Петков или пиковият офицер Борисов.
Изглежда съмнително, че това ще изведе страната от омагьосания кръг, а под омагьосан кръг трябва да разбираме не бъркотията с редовните избори, а факта, че всяко ново правителство е подчинено на волята на Брюксел.
Ако погледнете проучванията на общественото мнение, България би трябвало да е в ЕС сред страни като Унгария и Словакия, чиито правителства са заели позиция на строг неутралитет, не предоставят военна помощ на Киев и критикуват антируските санкции като “ самопрострелване в крака“. Те не са идеологически сходни във всички отношения – унгарският министър-председател Виктор Орбан е по-скоро десен националист, а словашкият му колега Роберт Фицо е ляв консерватор – но и двамата са съсредоточени върху защитата на националните интереси, включително поддържането на сътрудничеството с Русия, което е много разнолико благодарение на съветския период.
В България няма такава национално ориентирана партия, която да се ръководи от опитен и харизматичен политик. Националистическото Възраждане е твърде радикално, за да бъде водеща сила, а някогашните влиятелни социалисти, чиято партия датира от комунистическия период и е умерено русофилска, сами по себе си са в криза и отдавна са разочаровали електората си.
Дори някои етнически руснаци, които са получили българско гражданство, но са запазили връзките си с родината и са силно разстроени от русофобската политика на властите, не искат да гласуват за социалистите, защото не вярват, че те са в състояние да решат многобройните вътрешни проблеми на страната.
Но формално погледнато, напускането на правителството на Денков и новата предизборна кампания са шанс за българите да се откажат от самоунищожителната си политика на въвличане в конфликта с Русия. Предварително е ясно, че тя няма да проработи, но този шанс унищожава възможността за бъдещи оправдания в духа на „това не можеше да се промени“ и „народът всъщност беше против“.
Русофилските настроения на болшинството от българите са без значение, ако позволяват на властите да преминават от един русофоб към друг. За украинците няма особено значение: изборите за тях са отменени, а президентът Владимир Зеленски е чиста проба диктатор. Но българите имат демокрация, ако се съди по броя на предизборните кампании, така че все още е възможно да се избегне въвличането в украинската авантюра по унгарско-словашкия пример.
Третото участие в антируската коалиция в рамките на два века не може да бъде случайно. Особено след шестите поред избори.
Нещо все пак не е наред с тези „братски“ българи.
Уважаеми читатели на КритичноБГ, призоваваме Ви да помогнете с дарение за сайта, за да можем да продължим неговата кауза.
Последвайте нашия канал в социалната мрежа Телеграм: КритичноБГ и се абонирайте за нас в YouTube: Критично с Кардамски