Войната със себе си, която България води, става все по-свирепа. Ниското ниво в политиката е едновременно следствие и причина. То е и огледален образ на процесите в обществото. Пиша това във връзка с няколко различни, но свързани аспекта – вече излезлите данни от зрелостните изпити, излизащите данни за свободни места за първокласници в различните областни градове и в другата посока – нивото на хората, които са уж „цвета на нацията“. Ако те са извадка – тази нация няма елит. Те са дъно – образователно, културно, морално и човешки. Ежедневното акумулиране на ниско ниво по най-големите медии и безкритичното поощряването на некадърници и пошлост води до затворен кръг.
Дългосрочната картина става все по-мрачна, но не е необратима. Напротив, осъзнаването на катастрофата е първата крачка към лечението. Дори се вижда инстинкт, който започва да се проявява постепенно и започва да обхваща все повече групи от обществото. Това е задачата и на хора, които пишем и говорим публично – да събудим.
Но преди да дойде светлината, трябва да изживеем времето на мрак.
Докато в София има битка за места в детските градини, то в цялата останала територия на България децата се търсят, но ги няма. България не е само София, но след още 10 години може и да бъде. Този аспект на войната със себе си е най-опасен, и той ще причинява най-голямо дългосрочно страдание от цялата криза на обществото и всички линии, по които то е разделено. Твърде вероятно е през следващите години да станем свидетели на закриването на още училища.
Давам една извадка от книгата ми „България в Голямата игра”, в която разглеждам точно този проблем.
„Темата за образованието има няколко аспекта, които заслужават специално внимание, свързано с дългосрочното развитие на обществото – съдържателен, функционален и географски. Всички те са неразделно свързани и успехът или провалът в дори един от тях показва посоката, в която се насочва цялото образование, а чрез него и цялото общество.
Когато се коментират съдържателният и функционален аспекти е важно да се започне с отбелязването, че ако се наблюдава повишаване на резултатите при учениците от различни възрасти, то е свързано с понижаването на критериите и сложността на изучавания теоретичен и практически материал. Тоест, има съзнателно изкривяване и манипулиране, което не отразява реалността, а по същество е манипулация на факти, както и начина на тяхното интерпретиране, за да се достигне до желаната истина. Отбелязването на подобно уточнение е важно, защото независимо от манипулацията, резултатите не могат да бъдат скрити. Крайният продукт на образованието е навсякъде в нашия ежедневен живот като държава и общество – първото ниво е растящата функционална неграмотност сред учениците, а като едно от проявленията може да бъде изведено като пример дори нивото на подготовка и умения на народните представители в Народното събрание. Тоест, дори да се избяга от сухата статистика на цифрите, или дори тя да бъде подвеждащо представена, в крайна сметка плаща цялата държава, а цената е нейното собствено бъдеще.
И все пак, каква е ползата, ако България акумулира всяка година деца-шампиони в различни дисциплини – математика, информатика, физика и т.н., докато 46% от децата са функционално неграмотни?
Достигането на върхови постижения в сферата на образованието от единици не може да се случва за сметка на неговата масовост. Дори напротив, масовостта на образованието не пречи на индивидуалните постижения. Масовото образование е първата предпоставка за откриване на таланти. Талантът и заложбите нямат географска концентрация. Написано по друг начин – таланти се раждат както в София, така и в с. Славянци или с. Дибич. Общото между двете села е, че и в двете училищата не функционират, за разлика от препълнените софийски училища и детски градини. Причината е, че няма деца, но са важни предпоставките – защо ги няма? Тук идва преплитането между географския аспект, функционалния, но също и вероятно най-големият бъдещ проблем на България, който заслужава отделно внимание – концентрацията на хора в няколко големи града и обезлюдяването на останалата част от страната.
Независимо дали става дума за затваряне на училища или детски градини, този процес винаги е най-големият маркер за вече преминатата граница, когато едно място умира. Моделът е един и същ през последните 20 години, като през управленията на различните български правителства между 2001 и 2021 той винаги носи определенията „оптимизация” и „модернизация”. Когато някой заговори за оптимизиране и модернизиране на българското образование това винаги носи реалните характеристики на друг термин – ликвидация.
Много учителски семейства със сигурност са наблюдавали и преживявали порочният модел. През последните 20 години кариерата на почти всяка начална учителка от малкия град или село е била свързана с търсенето на деца, които да бъдат записани в първи клас. Процесът никога не е приятен и не винаги е с положителен завършек. Ако до преди 20 години всяко село беше способно да обезпечава една, а дори и две паралелки първокласници за собственото си селско училище, то постепенно картината на българското образование(а чрез него и общество) придоби съвсем друг общ вид и детайли. Първоначално бяха затворени училищата в малките села, което доведе до необходимостта тези начални учителки бяха принудени да обикалят по 2-3 села, за да намерят ученици за по-голямото училище. Впоследствие, вече вероятно между 2010-2014г. същите начални учителки, вече намалели като брой, поради затворените училища, се наложи да обикалят не 3 села, а между 10 и 12, за да намерят деца за средищното селско училище. В рамките на няколко години порочният кръг се затваря със затварянето на средищното училище. Много хора не виждат тези процеси, защото живеят в сигурните предели на големите градове или столицата, но това не означава, че проблемите няма да достигнат и тях. По този модел бяха затрити училищата в българските села. В някои от тях това закриване се случи непосредствено след извършване на значителни ремонти на материалната база – подмяна на дограма или подова настилка.
Интересна е съдбата на тези сгради – дали впоследствие се отдават под наем и за какви цели – „модернизираните” – за офиси, а тези със счупените прозорци понякога се превръщат в складове за дърва, или просто пустеят. Важно е да се отбележи, че значителната част от сградния фонд на училищата и читалищата в България е основно построен в годините 1944-1989г. Това уточнение е важно, за да бъде осмсилян правилно всеки период и неговото наследство. Той не може да бъде категоризиран само като „лош” или „упадъчен”, когато е оставил като наследство училище и читалище във всяко населено място в България. Продължена е приемствеността с времето преди 1944г., най-общо изразено като почит към знанието. За разлика от нашето съвремие, когато ние сами унищожихме една работеща образователна система. Тази българска действителност е равносилна на смисъла на термина война, но не срещу външен враг, а срещу себе си.
Порочният кръг не приключва със закриването на средищното селско училище. Останалите деца трябва да бъдат записани някъде на училище, независимо че преходът им е затруднен и доста често прекарват няколко часа на ден в извозване до областен или общински център. И то с условието – ако отидат. Прехвърлянето в областен градски център носи също своите порочни практики. Там започва да се наблюдава промяна на училищния облик, започва да се реализира на практика сегрегация по елитарен признак. Винаги е имало училища с по-висока репутация от други, но в съвремието на нашето общество вече има ясно изразени училища с етнически характер, ясно изразени училища с концентрация на деца със специални образователни потребности и т.н. Определени училища стават непопулярни сред други деца и семейства.
Същата сегрегация по елитарен признак се отразяа и на ниво отношение от страна на община и регионално управление по образование към дадено училище и даден директор. Там, където има концентрация на няколко училища, или група училища са с общи части, се наблюдава даване на предимство на училището, което има по-елитарен характер, например цяло крило на едно училище може да бъде прехвърлено за употреба от друго училище, за да могат да бъдат покрити изискванията за пространство, количество светлина и т.н., за да бъдат запазени определени квоти за брой ученици. България вече страда от сегрегация в сферата на образованието. Когато масовото качествено образование, бъде заменено от общо некачествено образование за всички и качествена привилегия за тесен обществен кръг – това е краят на идеята за нация и краят на идеята за хомогенно общество. Ние сами залагаме бомба, която неизбежно ще гръмне в обозримото бъдеще.
[…]
Ако термините „оптимизация” и „модернизация” насочват към идеята за закриване на училища, то в съдържателен аспект подобна функция изпълнява думата „реформа”.
Точен пример за противоречивия характер на учебното съдържание може да бъде изведен чрез един от действащите към 2022г. учебници по Литература по задължителната програма за 10 клас. В него намира място следният дискусионен въпрос, заемащ половин страница и централно място: „Какво за мен е отечеството?” Интерес предизвиква не самият въпрос, тъй като голяма част от зрелите читатели още със стъпването си в училище са израстнали със стихотворението „Аз съм Българче” на Иван Вазов. Важни са примерните „тезиси”, които са предоставени като възможни за поставения въпрос. Първият е „Отечеството е това, което съм усвоил от родителите си, учителите и художествената литература като образ на земята, в която съм роден.” Вторият е „Където ми е добре, там е и отечеството.” Третият е „Отечеството ми е мило, но все пак аз съм по-важен, затова ще го напусна, ако някоя по-уредена държава ми предложи по-добър живот.” Четвъртият е „Думи като „род” и „отечество” са само поредното промиване на мозъците. Властниците ги използват, за да ни държат в подчинение.” Петият възможен отговор е „В съвременния глобализиращ се свят нациите отмират. Те са остарели представи за насаждане на вражди между хората.” И последният възможен тезис е „Отечеството е сложен комплекс от образи, отговорности и усещания за принадлежност, който ми казва кой съм, но не ме противопоставя на другите, защото всички сме хора.”
За да се осмисли напълно дълбочината на проблема е необходимо да се направи сравнение с едно отминало време, макар и в представите на един човешки живот твърде далечно, а в представите за модерност – твърде отдавна и вероятно, в духа на съвременния учебник – като отживелица. В учебника по Отечествознание за Трето отделение от 1908г. първата тема, на първата страница е Родно място. И започва с достатъчно красноречиво, макар и простичко обяснено, какво е родно място. Всъщност най-важните неща са тези с простичките обяснения. И то е следното: „Мястото, дето човек се е родил, се казва негово родно място. (…) Всеки от тях най-много обича своето родно място. Това човек усеща най-добре, когато стане нужда да го напусне. Той тъгува и жали за родното си място, макар и да е отишъл в места много по-хубави от неговото.”
Дори няма опит да бъде посято съмнение в детската глава. Да, съмнението води към истината, но има ирационални, непреходни константи, към които човек не трябва да израства с приучаване към подозрение. Това не трябва да се разбира като опит за отглеждане на болен патриотизъм. Напротив, общество, което отглежда подозрение към семейството, към майката и бащата, е обречено на упадък. Подобни примери, превърнати в модели и процеси трудно могат да бъдат определени като случайни. Ученик, който през 2020г. е бил 10 клас и е изучавал в своите часове примери като посочения, през 2022г. ще бъде млад човек с право на глас и вероятно с много ниска мотивация да участва в обществения живот, да гласува или да бъде критичен в това да дава отговорност чрез своя глас. А след още 10 години същият този десетокласник от 2020г. неизбежно ще бъде част от тази група на населението, която трябва да работи най-активно, да определя чрез поведението и избора си бъдещето на държавата и не на последно място – вероятно ще се сблъска с отговорността да отглежда нов живот, който също трябва да възпита в определени ценности.
Това е опростеният пример, който разгърнат сред хиляди ученици създава представа как ще изглежда обществото на България след едно десетилетие. Тук идва още един фактор, който прибавен към съдържателния аспект, прави ситуацията равносилна на катастрофа. През 2020г. вследствие на т.нар. вирусна пандемия Covid-19 едно цяло поколение ученици бе осакатено поради накъсания учебен процес и поради първите опити за въвеждане на пълно обучение в онлайн среда. От една страна стои шокът, който преживяха не малко учители, особено тези, които попадат във възрастта близка до пенсионната, поради необходимостта ударно да научат първо себе си как да работят с редица приложения за осъществяване на електронно обучение, а след това да съумеят да предадат знания на своите ученици. Създадената говорилня чрез микрофоните в едно приложение и при липса на невербална комуникация, която несъмнено играе водеща роля в педагогическата практика при учениците, създава всички предпоставки за влошаване на качеството на образованието.
Независимо какви доклади са написани от т.нар. експерти в тази сфера, които поощряват онлайн обучението при ученици. Вероятността тези, които и във физическа среда са изпитвали затруднения при задържането на вниманието си, да загубят радикално интерес към процеса на обучение е огромна. Плодовете на този социален и обществен експеримент ще бъдат събирани първо при всички следващи държавни зрелостни изпити, макар там да важи уточнението, което беше направено назад в текста – занижаването на критериите е правопропорционално на повишаването на резултатите. Тоест, системата ще бъде манипулирана. Но дългосрочните резултати ще бъдат на лице. Тогава, когато тези млади хора ще се сблъскат с предизвикателствата на своята професионална реализация, когато бизнесът ще трябва да избира най-кадърния от некадърните кандидати, когато изборният процес ще трябва да се провежда и обработва от хора, които трудно са разбирали какъв е смисъла от обучението по Български език или История. Тези 53% функционално неграмотни 15 годишни ученици през 2020г. ще са бъдещите неграмотни избиратели, работници и най-опасното – бъдещите неспособни родители.
Станислав Бачев е доктор по политология от Варненски свободен университет “Черноризец Храбър”. Член на Съюза на учените в България. Специалист по международни отношения и анализатор на политическите и обществени процеси.