Едно време „либерал“ беше мръсна дума? През 80-те години на миналия век Роналд Рейгън, който често я придружаваше с проклятието „данъци и разходи“, може би беше най-ефективният от всички, които я използваха. Но най-яростната атака беше в началото на 90-те години, след като политическата организация на Нют Гингрич GOPAC изпрати меморандум „Език: Ключов механизъм за контрол“, в която се призовават колегите републиканци да използват думата като обида, пише в свой анализ за New York Times Памела Пол.
Тя проработи. Дори демократите започнаха да избягват страшния етикет. По време на дебат за първичните президентски избори през 2007 г. Хилари Клинтън се нарече вместо това „модерен прогресист“. През 2016 г. тя отново избягваше термина „либерал“.
Сега думата се завръща. Делът на американците, които казват на анкетьорите на Галъп, че са „либерали“, се е увеличил от 17% през 1992 г. до 25% през 2021 г. (все още по-нисък от дела на тези, които казват, че са „консерватори“ или „умерени“).
Но начинът, по който „либерално“ се използва сега, е по-объркващ от всякога. Консерваторите, които никога не са били „Тръмп“, изтъкват своята добросъвестност като либерали в класическия смисъл на думата от XIX в., отчасти за да се разграничат от твърде десните тръмписти. Други използват „либерален“ и „прогресивен“ като взаимозаменяеми понятия, въпреки че това, което прогресизмът означава на практика днес, често е всичко друго, но не и либерално – или дори прогресивно, в този му смисъл.
За тези от нас, които никога не са се отказали от този термин – защо да позволяваме на републиканците да ни определят либералните ценности, много от които са продукт на Просвещението, включват индивидуалната свобода, свободата на словото, научното изследване, разделението на църквата и държавата, справедливия процес, расовото равенство, правата на жените, човешките права и демокрацията.
За разлика от „класическите либерали“ (т.е. обикновените консерватори), либералите не виждат в правителството проблем, а по-скоро средство за подпомагане на хората, на които то служи. Либералите яростно защитават социалното и здравно осигуряване, „Обамакеър“, Закона за правото на глас и Националния закон за трудовите отношения. Те вярват, че правителството е длъжно да регулира търговията в полза на своите граждани. Те са склонни да се отнасят с подозрение към големите корпорации и тяхната склонност да осуетяват интересите на работниците и потребителите.
През 2010 г. разликата между либералите и прогресистите често беше въпрос на степен – „Обамакеър“ срещу „Медикеър за всички“ или увеличаване на горната пределна данъчна ставка срещу налагане на данък върху богатството. Но докато най-сериозната заплаха за либерализма идва от десницата на Тръмп, разделението по отношение на основните принципи и целта на левицата се задълбочава. В една все по-изявена версия на прогресивната визия капитализмът не е нещо, което трябва да се регулира или балансира, а самият той е проблемът. Превъзходството на бялата раса не описва екстремистка периферия от расисти и антисемити, а е присъщият характер на нацията.
Някои аспекти на съвременния прогресивизъм не приличат толкова на действителен прогрес, колкото на стъпка назад. Докато либералите се придържат към визията за расова интеграция, прогресистите все повече подкрепят форми на расово разграничаване и разделение и изискват по-скоро равенство в резултатите, отколкото равенство във възможностите. Докато повечето либерали искат да насърчат равенството между половете, много прогресисти изглеждат фиксирани върху преформулирането на половите стереотипи като „полова идентичност“ и отричането на половите различия навсякъде, където те предоставят права или защита изрично за жените. И докато либералите са склонни да се стремят към универсалистки идеал, в който различните хора се обединяват в рамките на общи интереси, прогресистите изглеждат все по-привързани към идентичностния подход, който набляга на племенния подход вместо на постигането на общи позиции.
Още по-реакционен е репресивният характер на прогресивните идеали по отношение на гражданските свободи. Именно прогресистите, а не либералите, твърдят, че „словото е насилие“ и че думите причиняват вреда. Тези ценности са движещата сила на усилията на прогресивните сили да прекратяват обществения дискурс, да прекъсват речи, да късат плакати, да цензурират студенти, с които не са съгласни.
Разделенията се изостриха след нападението на Хамас на 7 октомври, когато много прогресивни хора не просто изразиха подкрепа за палестинската кауза, но в някои случаи дори защитиха нападенията като отговор на колониализма и се противопоставиха на ответните мерки като форма на геноцид. Може да се твърди, че по същия начин е нелиберално университетите да спират или намаляват финансирането на студентски групи, които подкрепят правата на палестинците, както направиха някои от тях, въпреки че тези действия често идваха след скандирания на групите, които администраторите считаха за заплашителни по отношение на евреите.
Всичко това е в ярък контраст с либералната позиция, че повече слово е по-добро слово, което позволява свободен обмен на идеи. Както Дейвид Фрум, който обикновено не се смята за либерал, написа наскоро в The Atlantic, „как едно общество изобщо може да реши най-важните си въпроси, ако следва правилото „Колкото по-важен е един въпрос, толкова по-строго е забранено неговото обсъждане?“.
Макар че прогресистите не са голяма група (според скорошни проучвания те са между 6 и 8 процента от гласуващите), те вероятно са най-шумните вляво и най-вероятно ще изключат потенциалните си либерални съюзници. Както отбелязва Джонатан Хайт, те доминират и в политическите разговори в социалните медии.
В неотдавнашната си книга „Борбата за достойна политика: За „либералното“ като прилагателно“, политическият философ Майкъл Уолзър пише, че либералите „се стремят да бъдат непредубедени, щедри и толерантни“. Със съжаление той отбелязва също, че „нелиберализмът е по-разпространен, отколкото би трябвало, сред онези, които поне формално членуват в демократични и социалистически партии“.
Така стигаме до най-тревожната характеристика на съвременния прогресивизъм. Докато либералите са склонни да се гордеят с приемането, много прогресисти прилагат различни тестове за чистота към другите вляво и според едно скорошно изследване на разкола между прогресисти и либерали са по-склонни от либералите да прилагат публично порицание към различните възгледи. Тази нетолерантност се проявява като изповядване на предпочитание към избягване на други хора с различни ценности – позиция, която е напълно противоположна на либералните ценности.
Какъв странен парадокс, че точно в момента, в който думата „либерален“ се радва на ренесанс, самият либерализъм се чувства в упадък. Много либерали се чувстват по-самотни от всякога.
Източник: New York Times
Последвайте нашия канал в социалната мрежа Телеграм: КритичноБГ и се абонирайте за нас в YouTube: Критично с Кардамски!